Когато забеляза, че любимите му порно актриси започнаха да друсат поовяхнала плът и да изглеждат вече не дотам привлекателни както преди, той разбра много неща.
  Погледна се; Видя си коремчето, плешивата глава, и изкривеното кокълче на стъпалото на левия крак;
Операцията на коляното, косматия гръб, бенките тук таме, които се увеличаваха. И даже си сложи очилата за да прецени по-добре видяното.
Не може да бъде, каза си той.
Кога почна, кога свърши, въздъхна.
Имаше предвид живота.
   Всички остаряват. Всеки обаче скришно си мисли, че всички други остаряват, но не и самият той.
И дори сега, при всичките очевидни доказателства той още не го вярваше, но кокалите така или иначе си го знаеха.
Това на което никой не те учи в училище е, че каквото и да правиш, след петдесет години вече за нищо няма да ставаш.
Прецени го като голям пропуск на образователната система.
И точно за това не трябваше човек да си губи времето с нещата, които хората правят, с нещата, които преследват, с  желанията, които другите имат.
Така или иначе ще си прахосаш живота, нека поне да е по твоему.
Усмихна се на закъснялата глупава мисъл.
Да, каза си, все повече заприличвам на Брус Уилис - оплешивях, нищо не помня, но все искам да спасявам света.
Живец му е майката, казваше баща му навремето - тоест ентусиазъм преведено на нормален език. Или желание е нужно за всичко, казано на още по-нормален език.
  Стига съм мислил глупости, заповяда си той и отиде до печката за да си направи кафе.
Сутринта не изглеждаше обещаваща.
Навън бе сиво, с ниска облачност.
И щеше да вали. Не трябва да си Господ за да знаеш някои неща.
Големият минус на апартамента, или големият плюс, зависи от това как ще го погледнеш, беше че той гледаше право към контейнерите за боклук на блока, детската площадка и няколкото дървета зад тях.
Виждаше се и магазина в дясно, и въобще си беше идеален за наблюдение.
Кухнята и бокса гледаха на север, и лятото бяха приятно прохладни.
   Когато беше жива жената с която живееше, с която така и не намериха време да се оженят, обичаха да седят там двамата, когато се приберяха от работа -  той ходещ напред-назад по навик с чаша в ръка, а тя седнала на дивана с крака качени на табуретката.
Беше им приятно. Мизерията не им пречеше.
Старите мебели в кухнята боядисани с потъмнялата блажна боя не им пречеха.
Старата дървена дограма не им пречеше, нито пък поизтърканата дамаска на дивана, старите столове, както и стария полилей.
Те бяха станали част от тяхната история, и те си ги обичаха, така както си бяха.
   Тя имаше хубава усмивка, и обичаше да използва това оръжие често, когато се стигаше до разногласията между тях.
Такъв човек беше - усмихнат, и такава щеше да си остане за него.
   Кафето взе да клокочи, той стана от дървения стол, отиде до печката и изключи котлона.
Отвори шкафа, взе неизменната порцеланова чаша със синият орнамент по нея, и си наля наполовина.
Сложи захар и разбърка кафето с металната лъжичка, после я пусна в мивката.
Имаше нещо много ценно в тоя звук от лъжичката по стария порцелан, от скърцането на вратичката на стария кухненски шкаф, от звука на водата, когато завъртваше кранчето на батерията.
Толкова години тия звуци и нейният глас се бяха слели в едно за него.
  Последно време живееше предимно в миналото, и рядко в сегашно време, знаеше го.
Във входа му викаха Полковника, макар, че той беше подполковник и така и не успя да се издигне до прякора си.
Пенсионира се млад, като всички военни.
И като всички такива най-накрая се хвана да работи нещо.
Имаше един познат дърводелец. Започна работа при него и не беше зле. После пробва и други неща, биваше го.
С Мария се разбираха, понасяха си лошите моменти, и бързо ги забравяха.
Отпи от кафето.
  А може би сега, от дистанцията на времето да му се виждаше така?
Всичко му се сливаше - вчера, днес, утре.
Сякаш бе някакъв сън.
Било ли е всичко наистина?
Толкова отдавна му се виждаше, а не беше.
  На Полковника му беше мъчно, но въобще не държеше всички да знаят колко точно му е мъчно.
Той пък беше такъв човек.
   Сега имаше много време. Събираше се с другарите от блока, защото те си бяха точно такива - другари. Заедно бяха израснали в тоя блок в който живееха хора колкото за едно малко село. Заедно бяха играли като деца, заедно възмъжаваха, и заедно остаряваха.
Сега заедно играеха карти, слушаха глупавите новини, в които нямаше нищо хубаво, и си разказваха стари истории.
  А на него в главата му беше все това как даже не можа да  я изпрати като хората от тоя свят.
Тоя китайски вирус той го изкара на крак. Но не и тя.
Две седмици се мъчеше с тая висока температура, и накрая той я убеди да отидат в болницата.
Сега знаеше, че беше грешка. Не трябваше. Там я интубираха, и на третия ден му казаха, че е починала.
Даже не му дадоха тялото, и на него му беше и адски мъчно, и гадно, и много обидно.
Остави я там и  две думи не можа да и каже.
Какво да и каже? Можеше ли той в две думи да събере всичко?
А по ирония беше Лазаров ден. Ден за възкресяване на мъртви.



Мина близо година от тогава, а той продължаваше да мисли, и да наблюдава живота през прозореца.
Да пие кафе както днеска и да зяпа кофите за боклук отпред.
С Мария нямаха деца.
Той си го обясняваше с радиолокационните станции, с които работеше.
Тя също, но тайно, и никога нищо не му каза..
Така, че сега беше сам.


Комшиите правеха ремонт след като старицата в съседният апартамент почина, чуваше се, и изхвърляха всичко старо в казаните, а това което не се събираше го оставяха отстрани тях.
Младата циганка мина по график теглейки скалъпената си количка и се зарадва на съкровището. Завря се до половината в контейнера, прерови и разгледа всичко, изкара тенджери, тигани, стари черги и дрехи от умрялата, а после нахвърля всичко в количката. Зае се с чувалите наредени отстрани, и ги изсипа за да види всичко.
Полковника я знаеше.
Беше млада и хубава циганка, и минаваше всеки ден.
Младо момиче, толкова добре сложено, и с такива хубави гърди, които си плачеха за бебе, че той се чудеше как е възможно такова красиво нещо да се роди в най-голямата възможна мизерия.
Просто се нуждаеше от баня момичето, и от нищо повече.
  Сега видя, че не беше единственият който я наблюдава.
Една тузарска лимузина мина бавно няколко пъти покрай боклука, и накрая спря.
Отвътре излезе младеж, облечен по последна мода от Мола, и с вид на отличник.
Не му дожаля за скъпите обувки, нагази в разхвърляния боклук и заприказва циганката.
Доста се разприказваха.
Накрая бръкна в джоба на панталона, извади портфейла, и и подаде стотачка.
Тя ги взе и продължи да рови, а той замина.
  Полковникът отпиваше бавно от кафето, и наблюдаваше.
Гледаше навън към света, с който тъкмо беше почнал да се помирява, и дори взе да му харесва, а сега му беше абсолютно безразличен.
После от съседния блок изскочи един дебел нехранимайко, и приближи до циганката. Обясни и нещо. Седнаха на пейката и взеха да говорят, но сякаш чакаха нещо.
Полковника знаеше и него - кварталният крими контингент, и разбра, че той само я пазеше да не избяга докато дойде тузарят.
Кафето му вече беше изстинало когато колата се появи отново, спря отстрани, а отличника отиде до ония на пейката.
Седна до тях и продължиха да говорят.
Сигурно си говорят за времето, иронично отбеляза той.
Но циганката беше уплашена.
   Полковника се сети, че трябваше да изхвърли боклука.
Взе торбичката от кухненското кошче, мина през тоалетната, обра фасовете от терасата, и стегна всичко в един син найлонов чувал. Тръгна да излиза.
После се сети нещо и се върна, бръкна в гардероба, и напипа желязото. Металът беше студен и истински, той никога не лъжеше, както казваха, и бяха прави.
Запаса го под ризата отзад, и излезе с чувала в ръка.
  Излезе бавно пред входа, погледна пощата - нищо, после пак така бавно тръгна към контейнера за боклук.
Отдавна не бързаше за никъде.
Изхвърли чувала в контейнера и наблюдаваше случката. Те бяха на няколко крачки от него.
Циганката искаше да им върне парите, и да си ходи, но тия не приемаха отказ и я увещаваха да тръгне с тях. Говориха за много пари и за страхотно бъдеще.
Тия двамата - сводника и бабаита отстрани, а тя по средата свита и уплашена като врабче.
   Полковника тръгна към тях пак така бавно с походката на квартален пенсионер. Даже не го и забелязаха.
Като минаваше покрай циганката я хвана за ръката, и я изтегли от тях.
    - Бягай при твоите, каза и той.
Нали все някъде трябваше да има някой който да я обича.
Тя го погледна учудено, а после хукна през глава.
Не трябва да си Господ за да разбереш някои неща.
Само препълнената със стари тенджери и дрехи количка остана до разхвърляния боклук.
      -Аве, дъртак, кви ги вършиш, скочи дебелия, но Полковника го изпрати на тревата с нещо средно между удар и шамар.
Знаеше, че той няма да стане веднага.
Само сводника сякаш нищо не разбра, и стоеше нагло ухилен на пейката, преметнал крак връз крак .
Млад беше. Все още не бе схванал, че красотата, скъпата кола, парите, и влиятелните познати въобще не могат да те спасят когато ти дойде времето.

Как се съгласяват хората на такова нещо, мислеше си Полковника
Как се съгласяват да са такива и  да живеят живота си по този начин?
Да се сведеш до запетайка. До една проста запетайка.
Полковника беше вече уморен.
Беше уморен и от себе си и от всичко, и му беше време да се прибира в частта, както се казваше.
Но нямаше нищо против и да вземе някой със себе си.