Мишо Иванов и баща му – Стоян, живееха в двуетажна къща в село Копринка, което бе населявано от около стотина души. Постройката пъчеше гордите си гърди на улица ,,Левски’’ и лесно се набиваше в човешкото око.
         14-годишното момче бе едно от децата, неполучаващи нужното внимание от своите родители. Баща му работеше от сутрин до вечер и когато се прибереше, отпускаше дебелия си корем на мекия матрак. Космите на мръсните му пръсти най обичаха да се увиват около стъклена бутилка с черно вино.
         Трети член на семейството нямаше. Всеки нормален читател би се запитал: ,,Къде ли е майката?’’. Отговорът се крие в небесата.
         Красивата, но мълчалива Ангелина се спомина преди три години. Жената, омъжена насила за този бездарник, не можа да издържи на всекидневните му пиянски представления. Колко бой бе понесла от токсичния си сродник... Нишката на страданието се скъса... И вече нямаше страдание...
         Стоян порева три дни от хорски срам и продължи да пие. У него нямаше никакъв печал. На повърхността на овъглената му душа плуваше животинско желание за пиянство, пари и леки жени.
         Другояче стояха нещата при Мишо. Детето усещаше болка в сърцето – от онази, която ни насълзява. Но сълзи няма... Дните му бяха претрупана кошница със страх. Липсата на единия родител сриваше блокчета от психиката му.
         Момчето притежаваше уникален талант, отличаващ го от останалите. Всичките му ефирни въжделения получаваха живот на белия лист. Сирачето рисуваше по специфичен начин – неговите хора и животни имаха тъжни лица. Дори графитът на черния молив плачеше.
         Младежът криеше творенията от грубата ръка на баща си. Той не биваше да ги вижда! Той щеше да ги скъса и използва за тоалетна хартия! Дните, изпълнени с болка, бяха създали у детето невиждана предпазливост.
         ЗАЩОТО ТАТКО Е ЛОШ!
         Михаил мразеше моментите, в които бе принуден да наблюдава рухналия му образ и да потиска чувствата си. Невръстният момък изпитваше стаена омраза към този, който трябва да му служи за ,,пример’’. Животът не е само усмивки...
         В петъчен ден на дата тринадесета момчето отвори очи в стаята си, по чиито високи ъгли бяха образувани дупки – проходи за хлебарките, които дебнеха отвсякъде. Малките войничета тропаха маршово по застлания с балатум под през късните нощни часове, търсейки си нещо за хапване. Границата между човешко и животинско бе прекрачена отдавна.
         Мишо се преоблече и слезе в стаичката при баща си. В помещението се носеше люта миризма на одеколон. Четиридесет и пет годишният мъж, прилежно облечен в сини дънки и бяла карирана риза, посрещна отрочето си с широка усмивка. Детските мускули, стегнати в тревожно очакване на поредния крясък или удар, се отпуснаха при вида на спокойната гледка.
         – Мише, татко ще започва работа! – възкликна Новият Човек. Гладкият тон на щастливия му глас заличаваше нечленоразделните звуци, издавани от Пияницата.
         – Къде? – недоверчивостта на момчето бе напълно оправдана.
         – Наблизо открили завод за лекарства. Трябват им пазачи. Дано ме приемат. – Стоян бе изпълнен с Надежда.
         – Дано. – отвърна разсеяно Мишо, втренчвайки поглед в поредната стъклена бутилка, надничаща изпод леглото като изплашено кученце.
         Мъжът се огледа пред огледалото и когато прецени, че се намира в най-добрата си форма за интервю, прегърна сина си и рече:
         – Заминавам, Мише! Ако се забавя, не се притеснявай!
         Стоян напусна стаята, инжектирайки безброй въпроси в главата на детето си. Обувките на Новия Човек тракаха в двора на масивната постройка някак различно и приятно, така както копита на кон целуват асфалтова настилка в топъл летен ден. Звукът на затворената пътна врата бе или светъл лъч в края на тъмния тунел, или поредното разочарование.
         КОЕТО СЕ ЗАБРАВЯ С АЛКОХОЛ!!!
         Мишо изхвърли всички празни бутилки, разположени в къщата като мини, готови да избухнат. Стъклените гробари молеха за милост, но такава не им бе отредена. Железният казан ги погълна и сдъвка. Звукът от чупенето на костите им бе идентичен с този на скършена пръчка.
         Невръстният момък бе удовлетворен от добре свършената работа, но в гърлото му пулсираше миниатюрно притеснение. Малкият художник имаше чувството, че всички шишета на света ще се съюзят и ще го нападнат. Мишо отдавна знаеше какво причинява алкохолът. Мишо го ненавиждаше...
         Селският творец, след като приведе разхвърляната стая на баща си в нормален вид, се зае с физически труд. Работа за вършене в градината винаги имаше. Ако толкова налично бе и щастието, това двучленно семейство щеше да се усмихва денонощно.
         Улица ,,Левски’’ пазеше някакво странно мълчание. По разбития чакъл цял ден не мина нито едно босоного циганче или бездомно куче. Маркиния Марин веднъж не изпсува стария си ,,Москвич’’, баба Петрана не бе седнала на пейката пред дома си; дядо Георги не излезе към чаршията със средновековната си ,,Украйна’’. Сякаш всички очакваха да се случи нещо застрашително.
         Малкото момче изскуба тревите с голи ръце, поля доматите и напои жадните рози, които щяха да се трошнат до два дни в тези адски жеги. Работливото дете изпълни задачите си и зачака завръщането на баща си.
         Нощта налапа тихия ден. Щурците, жабите и чакалите се активизираха – звуците им красяха непрогледната тъма като скъпоценно украшение. Жените отдавна бяха прибрали малките си момичета вкъщи. Страхът от издевателство също бе на дневен ред в село Копринка.
         Мишо чакаше създателя си, седнал на дивана пред кръглата маса в стаичката на първия етаж. Лампата осветяваше лицето и торса му, слабата ѝ светлина сякаш щеше да угасне всеки миг. 
         Севернякът се издигна и зафуча. Силните му ръце започнаха да къртят фасадите на къщите, гнилите му зъби се забиваха в покривите и комините, острите му нокти разкървяваха селскостопанската реколта. Почвата настръхна, а дърветата захлипаха. Сякаш Господ брулеше Земята с ханджар*.
         Мишо усещаше студенина, проникваща през цепнатините на прозорците. Дланите и ушите му губеха от топлината си, ледени тръпки обливаха тялото му.
         ЗАЩОТО НЯМАШЕ КОЙ ДА ЗАПАЛИ СТАРАТА ПЕЧКА!
         ЗАЩОТО ТАТКО ОТНОВО ОТСЪСТВАШЕ!
         Във въздуха се носеше мирис на хлебна коричка. Устата на самотното момче се напълни със слюнка. Сирачето си спомни цветните моменти, в които майка му майстореше всякакви деликатеси.
         НО ПИЯНИЦАТА ВИНАГИ ГИ ПРОВАЛЯШЕ!
         ПИЯНИЦАТА УБИВАШЕ ТАТКО!
         Художникът изпита крещяща нужда да поплаче. Творецът, живеещ в основан на първични закони свят, ненавиждаше пияницата, но обичаше татко. Как можеше да унищожи единия, без да навреди на другия?
         Пътната вратичка се хлопа яростно. ,,Тате?’’, инстинктивен въпрос се уви като анаконда около съзнанието на Мишо, който прекоси разстоянието от дивана до входния коридор на етажа.
         Пред заключената желязна врата се издигаше високият силует на Стоян, чието лице бе погълнато от мрака. Истеричните крясъци на вятъра му придаваха зловещ вид. Обутото в меки терлици дете преглътна твърда буца и му отключи с треперещи ръце.
         Севернякът удари Мишо с юмрук в гърдите и нахлу в къщата с познатия си боен вик ,,Фиууу’’. Момчето почувства безсилие, но успя да се стабилизира бързо. Баща му влезе вътре и заключи след себе си.
         – Как мина, татко? – художникът зададе въпроса си с изразена загриженост.
         – Ъъъ! Д... ууу... ббее...
         Мракът отстъпи с крачка назад, разкривайки грозното лице на Пияницата. Сърцето на детето превключи на бърза скорост, а мислите му се потопиха в блатни води.
         ЗАЩОТО ТАТКО ОТНОВО ГО НЯМА!!!
         – Защо отново си пиян???!!! – в далечината проехтя гръмотевица. На ъгъла на улица ,,Левски’’ падна дърво. Кучето на Маркиния Марин се разлая като лудо. Баба Петрана изпищя.
         Стоян се олюля в изправена поза и когато фокусира лицето на сина си, го зашлеви по дясната буза с все сили. Момчето литна като отнесено от вятъра листо, падна по стълбите и си нарани врата. От очите му закапаха сълзи.
         Пияницата се провлачи към падналия воин с отвратителна походка на комодски варан. Втора гръмотевица освети безизразното му лице. Съществото огледа плачещия творец, ритна го силно в гръдния кош и го настъпи по лявата ръка. Мишо изрева от болка!
         – Мразя те... Мразя те... – през сълзи закле обладания си баща, който отпусна гнусното си тяло на леглото и пръдна.
         Момчето се изправи на крака, мобилизирайки всичките си физически сили. Пръстите му горещо пулсираха, а коремът много го болеше. Пияницата вече хъркаше...
         Михаил Иванов се дотътри до втория етаж и влезе в ,,Забранената стая’’. Там, в масивен буков шкаф, бе оставен деветмилиметров пистолет ,,Макаров’’, притежание на ,,татко’’.
         Художникът го вдигна и прилепи към дясното си слепоочие. Цевта на оръжието лъщеше като намазана с олио.
         – Край! – продума детето и натисна спусъка. Мощен тътен прибра небето в скъсания си джоб. Чакалите млъкнаха. Бог се уплаши и престана да брули земята с ханджара си. 
         На улица ,,Левски’’ бе все толкова тихо. По чакъла стържеха празни опаковки от слънчоглед, куци кучета душеха в тъмното за храна, лампите на къщите бяха отдавна изгаснали, а от далечината се чуваха накъсани стонове на объркани прилепи.
         Мишо отвори очи в другия свят, където хора, облечени в Бяло, пееха нежните си песни. Детето усещаше НЕземна лекота и свобода.
         Погледът на новодошлия се спря на жена, която шиеше сърце с галантни движения. Мишо я познаваше! Той бе живял с нея!
         – Мамо! – мелодичният му глас я привлече. Жената, чиито черни коси изглеждаха величествени и неподправени, остави сърцето настрана и го погледна с бисерните си очи.
         – Мишо! – възкликна шивачката.
         Двамата се затичаха един към друг и се сляха във вечна прегръдка. Момчето се разплака от вълнение. Тя го помилва по гърба и рече:
         – Плачи, сине! Плачи...