Родина
„С чего начинается Родина”
Съветска песен
Ех, господа бизнесмени, ще се роди ли след век друг Пеньо Пенев, за да извика гордо: „Кой казва, че мойта Родина е бедна?” Едва ли! Нима може Човекът обоначен от мизерия, немотия, притиснат от алчните корумпирани акули да вдигне глава към звездите, към тази омагьосала ме синева?! Не! Нима ще имам достойнство, гордост, съвест, морал, когато покрай мен деградира човекът?! Когато браздата между много бедни и много богати расте?! Има хора, които ровят в кофите за боклук и едвам оцеляват. А в това враме „богатите материално” акат в златни тоалетни чинии, лигавят се и втилясват, все едно ще живеят с орлите. Да, богати материално, а духовно – кухи кратуни. Парадират с лъскави коли, замъци, разкош, мускули, силиконки, мутреси, простакеси – всичко е показуха. И точно от тези „хора” с много пари, алчност, простащина, от тях ли ще зависи моята съдба и бъдеще? Тези хора, за които парите са и „Бог, и Дявола жесток”. Толкова! А ние възрастните хора – кучета ни яли! „Некачествен материал” и сме „търтеи на таз държавичка”. „А `оди оцелявай де” с мизерната пенсийка. „Пари нема – действайте” или живуркайте. Или... като оня идалго на Сервантес – в тихата си лудост ще създам свой свят, своя планета - на Малкия принц! И така ще бъда щастлив и усмихнат с моето беззъбие. Ще си тананикам весело, но няма да сведа глава на господата „заробили алчно на Човека труда”. Няма да подам просешка длан за „шепа дребни грошове”. Та и аз си имам своето Самочувствие, Достойнство, Самоуважение на Човек! „А Човек, това звучи гордо!” Забравихме руската класика!
Моят баща – лека му пръст, е строил като бригадир линията Перник-Волуяк – тунела на Козница. Пък аз съм залесявал баирите над Клисура – местност Падеш. Знаехме наизуст и декламирахме с жар „Когато се наливаха основите” на Пеньо Пенев. Пазя си бригадирската значка „Строим за Родината” – награда! И за една стотинка не съм се пазарил. А татко, по думите на баба се е върнал вкъщи от бригадата пълен с въшки и кльощав, като глист. Това ни е била наградата – изпълнен с ентусиазъм, жар и гордост, че и аз съм дал частица за моята Родина. А сега?!
Тогава, в оплютия от вас господа буржуа социализъм – да бъдеш богат, да живееш в охолство и разкош беше срамно, обидно. Та..., мое компютърно поколение, ще си спомняте ли дръзновението, гордостта на синеблузите?! Нима, вие, презадоволени, пренаситени ще си спомняте за онези 125 грама хляб – как с тях е живял блокадния Ленинград? Как 27 милиона съветски хора са умирали защитавайки Родину?! Лягали са на амбразурата, като Матросов за тази Родина, или под немските танкове като безсмъртните памфиловци. Защитавали са Родината!
А сега, аз вас ли да защитавам, господа буржоа и апартаментчици?! Аз да бъда пушечно месо в Ада, а вие да си живуркате в разкош, охолство и безбурие!? Иначе се плюете и роните крокодилски сълзи за бедите ни. Много сте загрижени за нас – вие хамелиони деградирали. Да се смееш ли, да плачеш ли? Ето, така се размиват тези ценности – Свобода, Съвест, Достойнство! Атези „нещица” не подлежат на девалвация и ревизия – даже от Времето, камо ли от вас плужеци, нагаждачи, блюдолизци, еуглени. Но, да не философствам! Аз изживях своя бурен, дивен, алчен, жесток, но приказен ХХ век. Не мога да променя възгледите и разбиранията си за този свят бели! Сега – просто борба за физическо и духовно оцеляване. „Вашата представа за щастието”? Борба! „Маркс, но не оня Марко от Цалапица. Та, съм щастлив! Да, щастлив и даже малко се уморих от това дошло ми в повече щастие! Но, няма да дезертирам от бурите! Нали помня оня хубав филм „Уморените коне ги убиват”! Ще влача хомота на Живота! Ще псувам каруцарски, макар с парфюм на сланина и чесън. Но щастлив съм с тази Синева, Слънцето, Птиците, Обичта... и теменужките, Свободата! Жив съм! Това не е ли щастие?! Или, пак ще рецитирам Пеньо Пенев: „Ще има пак звезди... и кучета... ще има, виещи към тях... като преди”. Но, „Нека Вярата не оскъднява”. „Човекът е човек тогава, когато е на път!”. Демек – движение – законът на диалектиката. А движението е атрибут на материята – на моето тяло. И тази Вяра – моя – с времето не оскъднява. Вярата на Вапцаров за пшениченото зърно. Вярата на един трудолюбив народ, горделив и достоен, с груби напукани длани да вземе своята Съдба в ръцете си. Да изправи глава и гръмогласно да викне: Запад, сложи си монокъл и виж!!! Виж как онези 30 стотинки, които бай Ангел дължал за обяда си в работническия стол са по-скъпи от вашите банки на Ню Йорк, Лондон, Париж – те нямат такава висока цена! Та, кой казва, че мойта Родина е бедна?! Аз съм богат! Много богат! Имам богатство с име – Родина!
9 май 19 г.
на Красный площад
Москва
© Стоян Койчев All rights reserved.
