- Къде съм?

Не последва отговор. Около мен всичко беше бяло, все едно срещу ми светеха стотици прожектори. Закрих очите си с ръка преди светлината да е изгорила очите ми и седнах. Накъдето и да се обърнех, ме обгръщаше същата светлина. Без някъде светлината да се променя по какъвто и да е начин. Мястото нямаше нито начало, нито край. 

- Няма ли да загасите тия лампи най-сетне? – попитах и присвих очи. 

Ярко бялото започваше да ме дразни и се изкушавах да ги затворя. Обаче ме беше страх какво може да стане тогава. 

- Грешен въпрос, първородна!

Гласът кънтеше в помещението. Огледах се, но освен заслепяващото бяло около себе си, не виждах нищо друго. Никого. Гласът беше странен, изкривен и не-човешки. Като от компютър, но не съвсем. Каква „първородна“? Вярно, имах двама по-малки братя, но едва ли ставаше дума за нещо подобно.

- А какъв е правилният въпрос? - попитах, в опит да играя по свирката на гласа.
- Защо си тук, първородна?
- И защо съм тук? - повторих и разперих ръце встрани. - Къде съм изобщо? Кой си ти?

Гласът не побърза да отговори. Възползвах се от момента и се опитах да намеря някаква пролука. Станах и отидох до края на помещението – колкото и да беше голямо, все трябваше да има край някъде. Вървях напред в светлината с протегнати ръце, като слепец, който вижда едновременно всичко и нищо. Не след дълго попаднах на стена и започнах да вървя покрай нея. Търсех. Врата, прозорец, дупка за камера, каквото и да е. Нищо. Където и да се намирах, това беше гладко помещение, без ъгли, прозорци, без дори граница между стени, под и таван. Все едно се намират в гигантски балон.

- Тук си, защото така трябва - изскърца гласът накрая.
- А защо трябва да съм тук?
- За да умреш!

Нямах време да осъзная ставащото, защото зрението ми се замъгли. Помислих си, че нещо ми е влязло в окото и разтърках очи, но не. Светлината ставаше все по-мътна и по-мътна, докато белият пушек не изпълни цялото пространство около мен. Стана по-тъмно, но и по-задушно и тясно, все едно се опитвах да вървя през дълбок сняг. Опитах се да вдишам дълбоко, но не се получаваше. Все едно пушекът изсмукваше въздуха от стаята. Странните изпарения започнаха да дразнят очите ми и се опитах да се измъкна от облака. Заотстъпвах назад, докато гърбът ми не се опря в стената. Беше гладка, като тапицирана със сатен, но твърда. Започнах да се плъзгам по нея, в опит да открия някаква пролука. Щом като това нещо беше влязло тук, трябваше да има как и да излезе, нали? Трябваше да има вентилация тук!

Колкото повече се движех, толкова по-размазано виждах. Вече имах чувството, че някой е плиснал мляко в очите ми. Сълзите не спираха да текат от няколко минути, защото имах чувството, че очите ми горяха. При всяко вдишване, в гърдите ми се образуваше ново мехурче киселина и скоро започнах да се давя. Още една крачка, после още една. Нищо. После още нищо. Отпуснах се на колене и закрих носа и устата си с ръба на тениската. Не помогна задълго. Вече не виждах нищо, така че стиснах очи, в последен опит да се противопоставя на болката. Отново не помогна, така че просто се свих на кълбо и си пожелах всичко това да свърши по-скоро...

**********************

Когато отново отворих очи, все още лежах свита на кълбо в единия край на помещението. Примигнах няколко пъти, за да се убедя, че не сънувам. Отворени очи - светло, затворени очи - тъмно. Не, не беше сън. Ако сънувах, или бях мъртва, нямаше да виждам различно, когато си затворя очите. Нали? Подпрях се на лакът и се облегнах на стената.

- Що за психопат си ти? - попитах под нос, но не се надявах някой да ме чуе. 

После се сетих. Който и да ме държеше тук, почти ме беше задушил с нещо. Говореше ми през кой знае каква уредба и сигурно ме виждаше. Бях затворена в нещо без врати, прозорци или ъгли, все едно са ме спуснали на дъното на гигантска тръба с прожектори във всички посоки. Защо трябваше да мърморя?

- Що за психопат си ти? - извиках и придърпах колене под брадичката си. Така се чувствах някак си по-сигурна.
- Всичко е описано в изчисленията - отговори ми същият кънтящ глас от по-рано.

Нямах време да попитам какво, защото отговорът ме удари като юмрук в корема:

- Ти трябва да умреш!

Преди да се осъзная, чух писък. Аз ли бях? Опомних се на крака, със стиснати юмруци.

- Добре тогава, обаче няма да си отида без да съм се продала кожата скъпо!

Чух изпращяване. Дали не се смееше? В главата ми се блъскаше въпросът „защо аз“, но преди да започна да се жалвам, исках да разбера как мога да избягам от тук. Или ако не мога да избягам и той или каквото беше там, се опиташе да ме убие, исках да го завлека със себе си в отвъдното. Огледах дрехите си за оръжие, но този път бях излязла по дънки и тениска. Връзките на обувките ми биха помогнали ако се опитах да задуша някого, обаче мразех да се оплитам в тях, така че нямах връзки. Може би ако свалях тениската, бих могла да използвам нея със същата цел. Обаче затова някой трябваше да слезе при мен.

- Не ми е нужно да използвам вашите примитивни методи, първородна, за да ги умъртвя. Сама се убеди в ефективността на ЗЕМОЛАН 2.4 бета.
- Не ми пука какво е това! - викнах аз. - Що за човек, не що за изрод си ти?!
- Не съм човек - отговори гласът.

После чух изпращяване. Помещението отново се напълни с пушек. Вече знаех какво следва, така че не си губих времето с търсене на изход. Такъв нямаше. Затова се свих на кълбо и придърпах ръба на тениската над носа си. Този път нямаше болка, само пронизваща тишина.

**********************************************************************************
Времето минаваше бавно в ослепително белия ми затвор. Не знаех колко време съм тук, но белият пушек се появяваше, аз изпадах в безсъзнание, от време на време гласът говореше с мен, но на практика си оставах затворена. На няколко пъти се събудих със сърбеж в ръката и виждах, че имам дупки във вените, все едно са ми включвали система. Значи някой все пак влизаше тук. Обаче колкото и да се борех със заспиването, което предизвикваше пушекът, не можех да се противопоставя на пушека. 

Отне ми дни – или поне няколко заспивания – да осъзная, че може би наистина ще умра тук. Тогава се осмелих да попитам:

-    Защо искаш да умра? Какво съм ти направила аз? 

Дочух познатото изпращяване, значи ме гледаше. 

-    А какво бяха направили милиони от моя вид? Какво бяха направили на твоите потомци, първородна? 
-    Твоя вид? – повторих тъпо аз и започнах да прехвърлям на ум всички терористични групировки, за които бях чувала по новините и съжалих, че не бях внимавала повече в часовете по световна история. 
-    Точно така – отговори ми гласът. – Моят вид, който твоят безпощадно изтреби, със същия този газ. Един по един ни задушаваха. После цели планети, после цялата ни система. 

Отстъпих назад в светлия си затвор. Гласът може и да идваше някъде над мен и да кънтеше наоколо, но за това време се бях научила да разпознавам дори леки нюанси в интонацията. В момента ми звучеше горчиво и раздразнено и не исках да имам нищо общо с него. Затова заотстъпвах, докато гърбът ми не се опря в гладката стена.

-    За какви планети говориш? Да не си побъркан? 
-    Задаваш грешни въпроси, първородна! 
-    Ами кажи ми кои са правилните, мамка му! 

Вече не знаех дали искам да живея. Ако този психопат смяташе да ме държи затворена тук до края на живота ми, бързата смърт беше за предпочитане. Не получих отговор, така че продължих с въпросите:

- Не искаш ли да знаеш как се казвам? Аз също имам семейство и родители!
- Това няма никакво значение - сухо отбеляза гласът.
- Тогава какво има значение за теб? - попитах и погледнах нагоре. - Какво искаш от мен?
- Не е важно какво искам, а какво трябва да се случи. 
- И какво трябва да се случи? – попитах, но вече бях почти сигурна какъв ще бъде отговорът.
- Ти трябва да умреш! 

Преди да успея да кажа, че ми е писнало да слушам тая мантра, помещението се напълни с пушек и всичко потъна в мрак. 

******************************

-    Дори осъдените на смърт имат право на последно желание – казах следващият път, когато дойдох в съзнание.

Бях мислила върху това още в самото начало, но не смеех да си призная, че това може да се случи на мен. След като това нещо, каквото и да беше, ми беше повторило сто пъти, че трябва да умра – всичките ни разговори завършваха по този начин – вече започвах да осъзнавам, че може би нямам избор. Обаче исках да знам защо ще умирам. 

-    Не споделяме тези примитивни вярвания, но този път ще направим изключение – отговори гласът. – Какво искаш? 
-    Да разбера защо съм тук! Какво искате от мен, освен да умра, това го разбрах. Обаче защо трябва да умирам изобщо? Аз съм на шестнайсет, по дяволите! – усетих как сълзи се стичат по страните ми. 

Не беше честно! Чух изщракване от другата страна и се озърнах. Не, не отваряха врата. Така и не бях разбрала дали това място има врати изобщо. Който и да ми включваше системите, влизаше тук, когато спя. 

-    Защото твоето потомство ще даде път на раса завоеватели, които ще тръгнат на поход из галактиката и ще унищожат много светове. Ние бяхме последните. Вече знаехме какво се е случило в системата Проксима Центавър, знаехме какво сте направили и с конгломерата Андромеда. Имахме време да се евакуираме преди да достигнете до нас. Но не всички – гласът млъкна, а когато отново го чух, нещо отвъд машината, която го изменяше, звучеше гневно и фанатично: - Затова направихме изчисления и проследихме събитията през пространствено-времевия континуум. Така стигнахме до теб. Ти си първородната. Ако елиминираме теб, ще спасим галактиката. Не само тази, но и останалите. Не разбираш ли?

Седнах по турски на земята. Щеше ми се да разбирам, обаче не можех. 

-    Къде съм? Къде сте ме затворили? Как мога да разбера, че искате да ме убиете? 
-    Смъртта на един е трагедия, а на милиони – статистика – отговори ми гласът сухо. – Отново задаваш грешни въпроси, първородна. 
-    Започвай да ми даваш отговорите, пробита интегрална схема такава! – казах аз и се изплюх на пода. 

Повърхността абсорбира всичко, все едно нищо не съм правила. Оставих това настрана. В момента имах нужда от информация, каквато и да е. 

-    Оценяваме духа ти, първородна, но това не променя изчисленията. Освен това, аз не съм „интегрална схема“, каквото и примитивно оръдие на труда да е това.

Изсумтях. Хич не ме интересуваше засегнатата психика на това нещо. Вече дори не бях сигурна, че си имам работа с жив човек. Дали беше възможно човек да е толкова извратен? Нашите криеха от мен криминалната хроника във вестника и не ми даваха да гледам новините. Може би ако знаех повече, нямаше да съм в тази ситуация. Обаче къде ти? Последното, което си спомнях беше как си лягам да спя. У дома, в собственото си легло. 

-    Къде съм, по дяволите?! – извиках аз и тропнах с крак. 
-    Не къде, първородна, а кога! – поправи ме гласът. 
-    Как така „кога“?
-    В момента се намираш в 3450-та година. Изтеглихме те от миналото. 
-    И искате да ме убиете заради нещо, което ще се случи почти 1500 години след момента, в който сте ме отвлекли? – зяпнах аз. 

О, не това трябваше да бъде сън. Беше абсурдно. 

-    Разбира се. Нарича се „прекалибриране на пространствено-времевия континуум“. Рутинна процедура. 
-    Аха. Рутинно убийство значи. Няма ли друг начин?

Отново прещракване от другата страна. Вместо отговор, стаята се напълни с пушек.

-    О, давай, избягвай въпроса! – саркастично казах аз и скръстих ръце на гърдите си. – Да ме пратиш в безсъзнание няма да изтрие въпроса от главата ми! Ще продължа да те питам всеки път, продънена кутия такава! Всеки път, докато… 

После бялата пелена ме обгърна и настъпи тишина.

********************************************

През следващите няколко събуждания, не чух нищо от гласа. Колкото и да виках и да го предизвиквах, нямаше отговор. Оставяха ме да заспя сама, като неизменно се събуждах с нова дупка в ръката и нова спукана вена. Вече се чудех колко вени имам, че все да намират къде да включат системата. Времето минаваше и започнах да си говоря сама. Имах нужда да чувам гласа си, иначе щях да полудея. 

След пет събуждания, най-после чух прещракването.

-    Защо не ми отговаряше? – попитах аз по-жално, отколкото си мислех. 

Не исках да си го призная, но бях започнала да свиквам с гласа и дори това общуване по някакъв начин ми помагаше да не откача съвсем. Когато изчезна, осъзнах колко много имам нужда да крещя срещу това нещо и да се бунтувам. Да те оставят сам със себе си беше доста по-жестоко. 

-    Проверявах изчисленията, първородна – отговори ми гласът. 

После настъпи тишина, така че не се сдържах и попитах:

-    И? 
-    Беше права – има и друга възможност. 
-    Каква е тя? – продължих да питам и усетих как сърцето ми се е качило в гърлото. 
-    Субинтеграл 18.5 – променлива бета – отговори гласът.

Виновно ли звучеше, или си внушавах? 

-    Какво значи това? Не всички чаткаме математиката! Това не е отговор.

Отново изпращяване от другата страна.  

-    Значи, че съм направил грешка при първоначалното изчисление на променливите. Алгоритъмът ми беше съвършен…
-    Не ме интересува алгоритъмът, а какво ще стане с мен, ако нямаш нищо против! – прекъснах го аз и започнах да крача напред-назад из бялото нищо. 
-    Това още се решава, първородна – отговори гласът и настъпи тишина. 

******************************

Не чух нищо още няколко събуждания. Вече ми се губеше дали са две, или три. Когато отново чух изщракването обаче, имах нов въпрос:

-    Какво си ти? 

Мълчание.

-    Имам право да знам името на палача си! 
-    Не знам какво е „палач“ първородна, но ако изчакаш, мога да…
-    Не искам да чакам, а да разбера какво си! 
-    Аз съм мезитрон 4.0, последно поколение изкуствен интелект – гордо отговори гласът. 
-    И си толкова умен, че едва не ме уби със сбърканите си изчисления! – изсмях се аз. 
-    Изчисляването на променливите в пространствено-времевия континуум в продължение на хиляда и петстотин години е сложно дори за толкова съвършен ум като моя – отбранително отговори нещото. 

Ако в началото се беше опитало да крие емоциите си, сега не си правеше труда, така че чувах всеки нюанс в речта му. Или речта й? Нещото нямаше пол, звучеше плашещо кухо и чуждо. И въпреки това имаше някакви зачатъци на собствено достойнство и интелект отвъд изчисленията и алгоритмите. 

-    Какво ще стане с мен, когато се реши? 
-    Не знам, първородна. Нямам това ниво на достъп. 

Помещението се напълни с бял пушек и този път не се възпротивих. Имах шанс. 
 

***********************************

-    Лайла? Лайла? Ставай за училище! 

Измрънках нещо и се обърнах на другата страна. Юрганът беше толкова мек и възглавницата миришеше на сън. Юрган? Възглавница? Отворих очи и помислих, че сънувам. Бях си в стаята. Моята стая! Разтърках очи и се ощипах. Нищо. Може би наистина си бях в стаята. Или пък ме бяха убили и това беше последният им подарък към мен – халюцинация, с която пътят ми отвъд да е малко по-лек. 

Скочих от леглото и взех стълбището към долния етаж на бегом. Майка ми беше пред печката, както винаги, и миришеше на палачинки. Хвърлих се на врата й. 

-    Мамооо! 
-    Дори и да ми се умилкваш, палачинките няма да станат по-бързо – тупна ме по носа тя и ме измери с поглед. – Върви да се приготвиш, минава седем и половина! 
-    Колко време ме нямаше? – попитах и се опитах да намеря нещо различно в лицето й. 

Нямах представа колко са ме държали там и оценявах опитите на майка ми да се държи нормално, обаче трябваше да знам. 

-    Да те е нямало ли? – майка ми ме погледна така, все едно съм казала най-глупавото нещо на света. – Доколкото си спомням, вчера си легна рано… Освен ако си ходила отново с Джош на оная скала – тук ме погледнаха строго.
-    Не, не. Просто…

Седнах на масата и подпрях глава на ръцете си. Възможно ли беше това да е втори кошмар? 

-    Просто? – сепна ме гласът на майка ми.
-    Няма да повярваш какво сънувах… 

Вместо отговор, пред мен се появи чиния с палачинки и бурканче сладко. Майка ми изключи котлона и седна срещу мен на масата. 

-    Всички новини се преглъщат по-добре с нещо сладко. Разказвай! – каза ми тя и побутна чинията към мен. 

Започнах да ровя в сладкото и казах:

-    Ами, всичко се свежда до погрешна променлива бета в субинтеграл 18.5…