Тази умора... Да, точно тази. Не беше по силите му. Усещаше как през нея се изцежда животът – не че това имаше голямо значение, но все пак цедилката струваше повече от изцеденото.

     – Не ми пука – излъга приятеля си. – Изобщо.

     –  Лъжеш – спокойно му отвърна другият.

     Бяха седнали на една пейка в градската градина. Ръмеше. Покрай тях минаваха от време на време псета, котки и ученици от близкото училище. Всички ги гледаха с почуда, а котките – със завист. Вероятно защото над пейката имаше старо дърво с големи клони, които пречеха на дъжда да ги намокри. Или пък защото на един от тези клони незнайно защо стоеше небрежно черно-сива катерица и не помръдваше.

     – Умората не е от живота. – Човекът, който се оплакваше, изглеждаше на около шейсет. Носеше каскет и шал. Каскетът беше обърнат с козирката назад, а шалът висеше надолу без да предпазва врата или каквото и да било. – Умората е заради живота.

     –  Това пък какво трябва да значи? – Другият, и той беше на същата възраст.  Носът му беше толкова голям и червен, че просто не даваше възможност на зрението да се вгледа в друго, за да го опише.

     –  Нищо. Просто не ми пука вече. Да става каквото ще. Нито ме интересува жената, нито децата. Ия също вече не спи при мен. Нали ги знаеш кучетата, особено женските... своенравни са. Пуснат ли парното, вече няма нужда от топлината ми. И спи при жената. Спеше, де.

    –  Да ти имах грижите. Вятър работа.

     –  Това не са грижи. Умора е.

    –  Айде стига, бре! Ти си се вкиснал. От времето е. Това е. Ставай да отидем да пийнем по едно. Аз черпя.

     –  Защо?

     –  Защото така. – „Защото не ми се прибира.“

    Станаха. Едно момиче от училищния двор дойде и учтиво им предложи нещо делово и интимно. Те отказаха. То им показа среден пръст и се забърза да търси други кленти.

      По пътя към кръчмата дъждът се усили.  Кучетата, които все се вряха в краката на човека с каскета и провисналия шал, познаха по миризмата му, че е стопанин. Че има домашен любимец с тяхната миризма. Не се досетиха само, че се казва Ия, но че е женска познаха. Изобщо не се докосваха до панталона на човека с големия червен нос. За това пък него котките непрекъснато го наобикаляха, опитваха се да го спънат или просто препречваха пътя му, знаейки, че това е на лошо.

     Стигнаха най-после. Заведението беше затворено.

     – Късмет, няма що. Залудо бихме път. Хайде да потърсим друго място – предложи червеният нос.

     –  А, не – махна с ръка каскетът. – Уморих се. Прибирам се.

     Разделиха се. Шалът не уморения човек попиваше капките на силния дъжд и ставаше все по-тежък и ненужен. А каскетът му събираше водата и като улук я насочваше направо във врата му. „По дяволите – рече си, –  забравих да му кажа, че жена ми ме напусна. И въпреки това Ия пак не идва да спи при мене нощем. Защо ли? Може пък да има някаква причина, дето не я схващам.“ Обърна се, но не видя и сянка от другаря си: „Той така и не се ожени. Ама никога не е оставял без жена. Трябваше да му кажа. Старите ергени знаят за жените и за живота повече, отколкото съпрузите. Ама че дума – съ-пруг. Со пранги. Со плуг. Само неженените имат винаги жена до себе си.“

     Пурпурният нос на другия се сливаше с цветовете на есенната шума. В красивия парк нямаше жива душа, в града – също. Останали бяха навън само тия ошмулени хора, минали покрай средната възраст отдавна и забързани да се приберат в топлия пристан на старостта. Погледна се във витрината на някакакъв магазин, цялата окъпана в капки. Силуетът му – настрънал и нисък, приличаше на петно.

      „Забравих да му кажа – досети се, – че жена му ми се обади. Този път нямало да се върне при него. Никога. Помоли ме да не му казвам. А защо тогава ми се обади? Жени – иди ги разбери. Ама не може хич без тях. Той така и не се научи на търпение. После – уморен бил. Тинтири-минтири. Сложен характер. Нетърпим. Ето, и кучето му не го иска. Само уличните псета го душат като ненормални.  Шантава работа. Трябваше да му кажа. Нищо, друг път. А пък и тя, жена му, кой я знае дали истината казва. Сто пъти го напуска. И все се връща. Уж за кучето ѝ било жал. Нещастници са всичики женени – оковани хора. Приковани с дебели вериги един към друг, задушават се, ама не могат да се разделят. Така си е.“

     Когато каскетът се прибра вкъщи, Ия се хвърли в ръцете му – беше истинско щастие, той го усети и се просълзи. Облиза цялото му лице и после започна да лиже очите му. Щом кучето още ме обича, нищо не е загубено – така реши. Забрави за умората. Забрави за жена си. За децата. За живота, дето се изцеждаше. Побърза да намери гранули да нахрани Ия. После усили парното и включи радиото. Правеше си веселба. Това му беше достатъчно. Беше си вкъщи.

     Другият, и той се прибра. Събу мокрите си обувки, изхлузи влажните чорапи, после се преоблече и седна на дивана. Заслуша игрите на дъжда навън – шумни и мелодични, някак забързани от вятъра. Постоя така десетина минути. После нещо внезапно го стегна в гърдите, задиша тежко и учестено. Замая му се главата и я стисна с длани. Поуспокои се и рязко скокна, изтича до фоайето и започна отново да обува обувките, мокрите. Беше се прибрал, ала не вкъщи. Тук никой не го чакаше. Трябваше да излезе. Навън. Или поне вън от себе си – там не беше пусто.

     Трябваше да излезе. Където и да е. Само да не е вкъщи.