Съдба

Аз, в Бога кръстен и ръкоположен от моят Старец за свещеник се отказах от светското си име Аврам Николов Атанасов от село Гомощник. Приех правото име Никанор и така, ще ме знаят децата ми и техните деца. И внуците ми и правнуците ми.

   Седнах днес и написах в годината 1912 от Христа. За Титаник. За едно нещо, което не се случва често и само Господ знае и направлява... Да се свети Името Му! Да бъде Царството Му! Тук и на Небето!  Нине, Приснов и Во веки веков!

Село Сенник е скътано в Троянският балкан. По нататък е Гомощник. Две топли български селца събрали в себе си възрожденският дух и попили устрема на новото време. 

   - Дончо! Дончо,бе! Чу ли!? Обикалял някакъв, за Америката искал да кара нашите хора! - влетя, като хала съпругата му.

   - Не съм чул! Досега орах на нивата, с воловете! Март месец е! Трябва да се работи! Земята нас чака!

  - Остави я тая пуста земя, Дончо, бе! Човекът казва, че в Другият Свят за два месеца, ще спечелиш, колкото за година тука!

   Мъжът отпусна уморено ръце и се загледа към Балкана. Някакво непреодолимо предчувствие, като черна сянка свиваше сърцето му.

  - Ще идеш и ти, Дончо! Няма цял живот да теглим това тегло!

  - Какъв е този?Какво иска?

   - Казват, че е сърбин! Събира хора за някакъв голям кораб! За Америка тръгвал!

   - Без пари! - навъси се Дончо.

   - Само тридесет златни наполеона иска!

   - Какво!?- изправи се мъжът- Откъде тези пари?

   - Ще продадем голямата нива! - промълви невестата.

   - Какво! Нивата на Тати! - с болка извика младият мъж. Притисна гърдите си. Седна като,че ударен от мълния...

 И Дончо тръгна. Заедно със Стефан от Чехларите, Златьо от Христовци и Пенко.

  Сърбинът ги натовари на файтон, след това на влак. И пак...и пак, докато стигнаха до пристанището на Саутхемптън. В Англия.

   Разплатиха се, а човекът им пожела на добър път:"Ужѝвели! Хвала!" Обясни им, че след няколко метра, ще видят кораба.

   Титаник се изправи пред тях с цялото си величие. Българите се засуетиха сред многобройното човешко множество. Говореха помежду си:" Сега сигурно садят картофите...  Режат лозниците...Какво правят дечицата ни? ... А жените..."

  Непознат мъж елегантно облечен се приближи до тях, дочул българска реч.

   - Здравейте! Аз се казвам Ешкенази. Чух ви, че говорите на български език. Мога ли да Ви помогна!

 Десетки мазолести ръце се протегнаха стискайки здраво билетите за презокеанският рейс. Сякаш бяха билети за Рая.

   - Аха! - поглади бялата си брада изтънченият мъж - Вие сте в Трета Класа! Не тъжете,все пак имате щастието да пътувате в Първото плаване на това бижу!

  Българските пътници облечени с най - новите си дрехи бавно се заизкачваха по дървената стълба към сърцето на Титаник. Априлската мъгла и синьозелените отенъци на водата създаваха едно приказно усещане. Все едно, че се изкачваха по някаква стълба към Небето. Бедни, бедни български братя! Дали знаехте, че тези ваши стъпки ви водят към Отвъдното!

  Трета Класа на гордият Титаник беше негостоприемно място. Там бяха настанени най - бедните и отчаяни емигранти. Навсякъде беше пълно с денкове и багаж. Като овчици в стадо, оставени без пастир сенничани, гомощенци и останалите българи, налягаха гръб в гръб. Говориха до късно развълнувани от преживелиците си. Десет минути преди полунощ Титаник бавно се откъсна от английското пристанище за първото си плаване...И за последното!

  - Дончо! Дончо,бе - прошепна Пенко- Спиш ли?

   - Спя! - през мустак прошушна Дончо.

   - Не спиш, щом ми отговаряш! За какво мислиш!

   Дончо се обърна и лицата им се приближиха.

   - Не мога да мисля! В мен се е отворила по - голяма дупка от тази вода върху, която плаваме! Няма какво да я запълни!

   - Аз пък искам да припечеля! Да се върна на село и да отворя бръснарница. Ще ходя винаги облечен в костюм... И всички старци, ще бръсна без пари...!

   - Заспивай - скастри го по - възрастният мъж.

 Атлантическият океан беше необичайно тих. Звездите ярки и сякаш говорещи, като светли нощни птици полягаха в хладните води. Отпиваха от лазура, издигаха се нависоко и водеха Титаник по пътят му. Някъде горе, на палубата свиреше оркестърът. Там беше Първа Класа. Цигулките бяха по - близо до небето. Може би ,за това звездите галят тези, които са най - горе. Долу също имаше хора. Те дишаха, мечтаеха...Може би един ден оркестърът щеше да свири само за тях...

На горната палуба ...

   Корабът се разклати...

   - Нещо става! - Дончо разбуди останалите - Събуждайте се!

 След минути всички чуха неразбираеми викове и писъци. Пенко понечи да си вземе торбичката и извика:

   - Вода! Всичко е във вода!

   - Бързо !- съобрази Дончо- Трябва да вървим нагоре! Само нагоре!

  Настана суматоха. Всеки блъскаше всеки. Коридорите бяха изпълнени с хора. Водата се качваше стремително. Нашите българи някак си успяха да се изкачат до горната част на кораба. Титаник потъваше. Дончо силен и решителен мъж водеше братята си.

   - Хващайте се за въжетата! За въжетата! - крещтеше той със сетни сили - Скачайте във вода...

  Една желязна тръба от парапет се заби в гърдите му,като спря последните му думи на този свят. Той оклюма глава. Пенчо се добра до него.

   - Бате, Дончо! Бате Дончо!- виковете му се сляха с тътенът на прииждащата вода.- Ставай! Да се махаме от тук! Бате Дончо!

  Атлантическият Океан беше така Тих...

   Това написах аз, Никанор раб Божий в лето Господне хилядадеветстотин и дванадесето. Нека се помни и знае!

Който баща си напусне! Който майка си не жали! 

Покой не, ще да намери!

А на нашите деца, дето оставиха костите си надълбокото!

Бог да ги прости!

Защото Той е Истината! Той е Пътят! Той е Животът!