Когато завърших трети клас, баща ми взе важното решение, че е време вече да прекарвам ваканциите при баба и дядо на село  сам. Още първият ден когато  излязох на пейката пред къщата, дойде едно момче – беше малко по-високо от мен. Заприказвахме се. Митака, както ми се представи той, също беше от града, но в сравнение с мен беше ветеран – от петгодишен все на село живеел. След малко дойде едно момиче, което приличаше на момче – Дара. Късо подстригана, с гуменки на бос крак и къси панталонки, тя не се спираше – постоянно се въртеше, подскачаше, тичаше донякъде, после се връщаше, а ние с Митака си люлеехме краката на пейката и бърборехме. И тя била от града, имала си само майка, баба и дядо. И тя ветеранка.

От този ден станахме неразделни – аз, Митака и Дара. Така започнах да ходя на село по 2- 3 пъти в годината и не усетих кога станахме в десети клас и тримата. Странното беше, че в града не се търсехме. Много рядко си пишехме по телефоните и то ако някой беше пипнал кашлица и пазеше къщата, ей – тъй, от скука. А на село по цял ден бяхме заедно.

Пораснах, станах висок, започнах да се бръсна макар и през ден, когато дойде последната лятна ученическа ваканция. И тук ме чакаше голяма изненада – Дара! Когато я видях млъкнах и се почувствах като препариран. Беше разпуснала дълга до кръста чуплива буйна коса, с дънки, маратонки и синя блузка. Говореше малко провлечено и като че ли я бяха сменили – беше ужасно красива. Митака не обърна внимание на нейната метаморфоза, но той си имаше още две сестри, така че това не го изненада, докато за моето самотно съществувание си беше като някаква светкавица. Сърцето ми се разхлопа, очите ми се насълзиха и започнах да се правя, че кашлям. Дара ме гледаше с някаква особена усмивка:
–Боре, да не си настинал? – така ме запита. А аз започнах да цъкам с език и да бърша потта от челото си.

Пак обикаляхме гората, къпехме се  в реката, но сега Дара не тичаше напред, вървеше винаги с нас и понякога започваше да пее. Имаше кристален глас и пееше много хубаво. Много обичаше песента „Я кажи ми, облаче ле бяло”! Пееше я удивително!

В един малко начумерен ден тя не дойде и Митака каза, че ще ми покаже някакво тайно място. Тръгнахме бързо. След десния завой на реката не продължихме по брега ѝ, а се шмугнахме в гората. Вървяхме през доста храсти и гъста гора и изведнъж излязохме на малко кръгло езерце. Беше плитко и много бистро. На дъното му имаше трева. Не бях виждал такова езеро дори  по телевизията. Ахнах – имах чувството, че съм попаднал в рая.

–Ето, това е! Вълшебно е! – зашепна Митака. – Ако искаш да ти се сбъдне някое желание идваш тук, навеждаш се над водата и го казваш три пъти! Гаранция -Франция, че ще се сбъдне! Пробвал съм го! Харесва ли ти?

Кимнах с глава и започнах бавно да го обикалям. Наистина беше много странно място – близо до река – езерце!

Тръгнахме с Митачето към селото, а мен ме глождеше една мисъл. Може би никога нямаше да направя каквото и да било, ако същата вечер не беше дошла у нас Дара. Седнахме на пейката и започнахме да си говорим. Разказа ми как искала да учи за ветеринарен лекар, а майка ѝ нямала пари, как по всичко имала шестици и вече се тревожела какво ще прави, не искала да работи като сервитьорка, макар, че много нейни съученички работели по цяло лято  и така си събирали пари да отидат  да учат в София; как Петър от нейния клас я харесвал и все я преследвал, а тя не го харесвала, но една вечер я причакал в асансьора и започнал да ѝ дърпа блузата и нямало кой да я защити. Беше ми приятно да я слушам и гледам. Звездите се бяха ококорили, луната беше на полумесец и имаше една синкава призрачна светлина. Дара беше много, много красива с тия дълги къдрави коси, с малкото чипо носле и плътните устни. Не разбрах как се случи, наистина не разбрах – наведох се и я целунах по устата. Тя не се дръпна. Прегърна ме и въздъхна много дълбоко:
–Ех, Бо, откога те чакам… – нищо не разбирах, за какво  ме е чакала, но знаех, че изпитвам нещо неземно.

Сутринта не можах да се погледна в огледалото. Втурнах се на ранина към Тайното място. Когато излязох на езерцето легнах върху росната трева и казах ясно три пъти:

-Искам Дара да се влюби в мен! Искам Дара да се влюби в мен! Искам Дара да се влюби в мен!

После лежах дълго и си представях как над мен е нейното красиво лице и косите ѝ ме докосват.

Прибрах се мокър до кости, преоблякох се бързо и излязох. Дара си била заминала внезапно за града. Така ми каза Митака. Умърлуших се. Имаше цели десет дена до края на ваканцията.  Започнах да се крия от приятеля си, все се оправдавах, че съм настинал или трябва да уча за последната година. Чувствах се неудобно, че веднага се бях възползвал от Тайното място и то за любов с Дара, която беше приятелка и на двама ни. Един ден, когато купувах хляб го срещнах.

–Оооо, болния Борис, как си бе приятел? – смееше се Митака. – Какво ще кажеш да се поразходим до нашето място, че то вече не остана време, а?

Съгласих се с половин уста. Тръгнахме към реката и той ми каза, че имал едно голямо желание – да стане лекар, искал да учи в София, малко му куцала биологията, но имал нужда да потърси силата на Тайното място. И аз исках да стана лекар. Така двамата се озовахме при езерцето и бавно и тържествено всеки си повери тайното желание  и помоли за помощ.

Тази последна година от гимназията мина като в сън. Аз потърсих Дара в града. Започнахме да излизаме и Митака един път ни видя в едно кафене. Поприказвахме си, а вечерта той ми се обади по телефона:
–Борисе, ти нещо с Дара май, а? Хайде, казвай, защо го криете от мен?

Аз замънках нещо, опитах да сменя темата, беше неловко. Пред очите ми изскочи онова възпламенило ме утро как лежа сред росните треви и моля езерото да влюби в мен Дара. Да, обичах я и когато го признах пред себе си се успокоих. И тя ме обичаше. Не се срещахме всеки ден, защото имахме много да учим, но се чувахме постоянно. Разкарах оня нахал Петър от живота ѝ, канех я у нас и на абитуриентския бал бях с най-красивото момиче – Дара! Митака остана някъде встрани и когато ме приеха в София да уча медицина, а него не го приеха, се почувствах виновен. Възможно ли беше езерцето да изпълнява само моите тайни желания – първо Дара, после медицината, а за Митко просто да не му стигат силите? Не смеех да му кажа нищо. Митака остана в града и започна да работи в окръжна болница като санитар. Дара беше приета  в местния ВУЗ с педагогика. Така животът ни раздели, но пък имаше телефони, скайп и аз всеки ден виждах любимото лице. Дара се оплакваше от скуката, аз от нечовешкото натоварване, а Митко ни успокояваше. Дара ми идваше на гости в София и това бяха най-сладките мигове в живота ми, бяхме толкова щастливи.

Когато завърших след пет години, Дара беше започнала работа в едно местно училище. Грижеше се за болната си майка и чакаше да ѝ се обадя. Искахме да се оженим и често спорехме дали да го направим в града или на село, където се запознахме. Митачето беше заминал за Варна където го приеха медицина и учеше денонощно с желанието да вземе две години за една. И успя! Камък ми падна от сърцето. Беше ми разказал как ходил на село отново на Тайното място и завърши мъдро:

–Така че, Борисе, казах ти,  може  понякога по-бавно да се сбъдват желанията ни, но по-важното е, че се сбъдват! Видя ли? – засмя се той с неговата светла грееща усмивка.

След завършването си бях подал документи за една двугодишна специализация в Питсбърг. Никакви надежди нямах, големи „лъвове” се бореха за това место. Почивах си на поляната в края на селото, говорехме си с Дара и обмисляхме как ще се оженим  в църквата и ще съберем всички, когато баба пристигна запъхтяна:
–Борисче, бързо, на телефона, майка ти, каза, че било спешно!

Затичах, вдигнах слушалката и чух :
–Честито, Борисе, приет си  специализант в Питсбърг, след две седмици трябва да си там!

Замръзнах! А Дара? Какво да правя сега? Тайното езерце? Та аз не знаех какво да поискам от него? А и не го бях молил да ми помага за специализацията? Доплака ми се. Дара пристигна задъхана:

–Какво става, здрави ли са всички? – веждите ѝ бяха литнали нагоре по челото ѝ разтревожено, косата ѝ трептеше. Прегърнах я и излязохме. Казах ѝ всичко. Тя се умълча.

–Много са две години, Дарко, ще откажа, добър хирург мога да стана и тук, какво толкова!

Тя поклати глава, прегърна ме, целуна ме и каза :

–Ще заминеш, Бо! Кога друг път ще имаш такава възможност, аз ще те чакам! Пък и по скайп мога да ти пея „Я кажи ми, облаче ле бяло” – разсмя се тя.

Дара дойде до София, изпрати ме на летището, сълза не пророни, само усмивката ѝ беше леко тъжна, но някак светла, махаше ми до последно.

Така животът ни рязко смени коловоза и аз потънах в една неописуема клиника - последна дума на науката, работех и учех денонощно, дори един път заспах на скайпа докато си говорехме с Дарчето, и когато се събудих, тя ме чакаше с чаша кафе в ръка, усмихваше ми се мило и каза, че бдяла над съня ми. Благодарих на Тайното място, че накара Дара да се влюби в мен, какво щях да правя без нея? А и никой не ме наричаше толкова нежно „Бо”, това тя си го измисли и заживях с усещането, че си принадлежим неслучайно.

Митачето тръгнал в „Лекари без граници” – обаждал ѝ се, и все ѝ казвал да ме поздрави и нацелува от него. Нямал време да се чуе и види с мен.

Когато се върнах за Коледа треперех от копнеж по любимото момиче! Взехме си един хотел в София с Дара и прекарахме най-хубавата Коледа в живота ми. На мама не казах, че съм в България, не исках да се разкъсвам между семейството си и Дара. Исках я, желаех я, копнеех я! Тя беше най-сладкото момиче на света!

И пак ме изпрати на летището – този път си обещахме лятото да се оженим, ако ще и на Луната да имам специализация!

Отново потънах в работа и учене, познатият ми режим – цял ден в клиниката, вечер учене и после – най-сладкото – Дара, виртуално, но все пак Дара! Когато една вечер тя не се появи се озадачих. Втора вечер – пак я няма, трета – пак. Започнах да се тревожа сериозно. Говорих с мама – нищо не знаеше за Дара. Звънях на Митака – не ми вдигна – знаех ли и той къде е, нещо се случваше, не знаех какво, но усещах, че е лошо. Ах, милото ми езерце, как имах нужда от него сега!

Когато мама се обади и ми каза, че Дара и Митачето се оженили, се смръзнах!

Не може да бъде, тя нещо се е объркала! Или пък езерцето се е объркало, знам ли, влюби я в мен, но я даде на Митака, възможно ли е? До сега  всичко си беше много добре? Веднага ми хрумна, че нещо съм объркал времената, знам ли, казват, че времето имало различни портали и ако не внимаваш, влизаш в някакъв друг свят, който не е за теб?

Неочаквано за мен една късна вечер тя се появи на скайп:

–Бо, тук съм, как си, миличък?

–Дарко, миличко, къде се изгуби, цял месец те няма, да не си болна, кажи ми, сладка моя, полудях тук, кажи! – започнах аз, защото не вярвах на майка си.

–Бо, оженихме се с Митака! – това тя почти го пропя с нейният трепетен кристален глас, а аз замръзнах .

 – Моля?! – изхриптях налудничаво.

–Да, Бо, не се сърди, просто така се случи, ще си имаме и бебе, но ако искаш пак да се виждаме по скайп, аз нямам нищо против. Митака замина за Нигерия, но ще се върне след няколко месеца. Бо, ние сме си тримата от малки, разбери ме, миличък, обичай ме, не ме забравяй!       

Аз се разревах като малко дете и не станах от леглото няколко дена. Потънах в ужасна тъмнина. „Свърши слънцето за мен вече, край, сигурно някой е съсипал езерцето и то сега прави лоши неща, край, живот без Дара е невъзможен!”

Когато станах и отидох в клиниката вече не бях аз. Не я търсих повече, на мама забраних да ми говори за нея каквото и да било, както и за Митака. Сигурен бях, че той е ходил на Тайното място и така си я е взел, сигурен бях! След два месеца се ожених за Сара. Напук на Дара, на Митака, на всички и всичко. Когато завърших специализация се разведох. Прибрах се в къщи и реших, че ще замина за София да си търся работа. Отидох да си купя билет за автобуса и на връщане – Дара срещу мен, с бебешка количка. Прималя ми. Приближи ме, усмихната и още по-красива:
–Здравей, Бо! Радвам се да те видя, кога се прибра?

И тъй като аз пак се препарирах като че ли никога не съм я държал в ръцете си и никога не съм ѝ шепнел в ухото, че е единствена, като че ли тя не плачеше от щастие и любов в прегръдките ми, тя продължи:
–Запознай се – това е дъщеря ми Дария! Митко искаше да носи моето име, е, малко го променихме, не е ли сладка? Виж какви къдрички има, ще бъде с моята коса!

Гледах бебето, което наистина беше много сладко, но нея не можех да погледна. Измънках нещо и побързах да тръгна. Цяла нощ не спах. Чудех се – струва ли си да си редя живота като се съобразявам с невярната си любима, с приятеля - предател. Сутринта заявих в къщи, че отивам в болницата да видя какви места има за мен за работа.

Така живота ми пак направи рязък завой и с изгорена душа тръгнах всеки ден на работа, всички нощни дежурства по празници все аз взимах, нали съм си самотник, поне другите да се радват на любима и на деца. На мен явно не ми е било писано. Срещах  често Дара с малката Дария, видях я как проходи, как започна да тича, да говори, как тръгна на детска градина. Наистина приличаше на майка си – толкова красива беше. Никога не видях Митко. Не знам дали така се случваше или той се криеше, но понякога разменях няколко думи с Дара и тя ми изпращаше поздрави от него. Дори като че ли започнах да свиквам с това ненормално положение и мъката ми доби сладостното ухание на летни треви и безгрижни отминали години, което пък ми напомняше за моята голяма тайна, която ме изигра. Любовта не търпи подкупи и магьосничества! Или идва, или не! Колко наивен съм бил преди години!

А Дара в един момент изчезна от града и дори започна да ми липсва. Подпитах мама, но тя не знаеше нищо. След месец в болницата се разчу за кончината на наш колега от „Лекари зад граница”! Загледах се в поставения некролог и не повярвах – Митака! Да, той, починал при изпълнение на служебния си дълг! Разплаках се! Митаче, защо, защо, толкова малко бяхме заедно, добре, ето Дара е твоя, момиченце си имате, защо, Митаче? Взех си неплатен и заминах на село. Баба и дядо бяха остарели много, но пък ми се радваха от сърце. Вечеряхме, говорихме, за Америка ме питаха, баба ме галеше по ръката, а дядо все очилата си бършеше. Когато баба каза: „С Дара видяхте ли се? Голяма трагедия с наш Митко, тя си дойде тук, с дъщеричката, все в черно облечена…” аз грейнах. Бях я намерил! И през ум не ми мина, че ще дойде тук, голям глупак съм!

Сутринта отидох у тях. Тя ми отвори, като ме видя извика силно, изплаши се. Взех я в прегръдките си  и дълго я успокоявах. Много плака. И аз плаках с нея. Само малката Дария чуруликаше край нас и все ме питаше:
–Чичо, ти кой си? Ти ли разплака мама? Мен не ме е страх от теб, защото нашият татко стана звездичка и ни пази отгоре – истинските татковци така пазят жените и децата, знаеш ли?

Редеше ги едни умни приказки, а Дара бършеше сълзите си и все ѝ намираше занимавка в другата стая. Нищо не говорехме с нея. Само се гледахме и мълчахме. Тя стана и отвори секцията, извади от нея някакъв омачкан запечатан плик, подаде ми го и едва промълви:

–За теб, от Митко е, дадоха ми го с другите му вещи…

Сложих го в джоба на панталона си и станах да си ходя. Когато ме изпращаше, Дара каза:
–Идвай когато си свободен, Бо, ние с Дарчето си нямаме друг, само ти ни остана!

Тръгнах  надолу по улицата, а тя все стоеше на прага и не затваряше. Върнах се у нас и легнах. Толкова много плаках, че съм заспал. Вечерта помолих баба за чаша чай и да ме оставят сам. Сутринта се събудих, нещо ми убиваше. Напипах писмото на Митачето – бях забравил за него. Отворих го и зачетох:

Бориско, приятелче, трябва да ме разбереш!

Дария е твоя дъщеря! Когато се върнах в  отпуска, срещнах Дара и тя ми каза, че ще си имате дете, но не смее да ти каже, страхуваше се, че ще прекъснеш специализацията си. Затова се ожених за нея, но тя винаги ми беше като сестра. С радост отглеждахме твоето момиченце, дано прочетеш това! Не исках разни „кукумявки” да приказват нашата Дара, затова така постъпих, прощавай, ако съм те засегнал!

И знай, че никога повече не съм ходил на Тайното ни място – оставих го на други деца, ние вече сме достатъчно големи сами да изпълняваме желанията си!

Обичам те, Борисе!

Митака

Пак го прочетох, и пак, и пак…

                                                                   ***

–Как мислиш, Дария ще иска ли да учи в София? – Дара ме гледаше нетърпелива, а аз наблюдавах как някакъв татуиран нахал размахваше цигара в ръка и  флиртуваше с красивата ми дъщеря…