5.

     Петър Иванов спря за кратко и разсъди: с кого разговаряше? Дали Живко разбираше и дума от изреченото? И защо ли пък трябваше да разбира? Примерно това, което му дойде наум:

     – Когато си въобразиш, че си нещо повече от себе си, ти вече нямаш цел, Живко. Така мисля. Най-висшата цел е да се намериш. После е по-лесно. Казваш си – такъв съм аз. Точка. Повечето хора няма да те харесват. Но няма да ти пука. Защото си приел, че единственото нещо, което има смисъл, е това да не допуснеш някой или нещо да застане над теб и да хвърли сянка върху същността ти. Това ти се струва ужасно. Аз обичам дърветата. Чинарите най-вече. Огромни са, спокойни същества. Стават огромни и хвърлят сянка. А листата им ей-такива големи са, по-големи от лапите ми. Те хвърлят – като орехите, най-дебела сянка.

     – И други дървета фъргат дебела сенка – уточни Живко.

     – Не ме прекъсвай сега. Сигурно си прав. Но сянка върху теб ако хвърли нещо или някой – който не бива да го прави? Когато си воювал да бъдеш насаме със слънцето и дори когато си въобразяваш, че си съвсем близо до него? Тогава изневиделица иде някой чинар, орех или онова, твоето дърво, и засенчва успеха ти. Това не може да се приеме. Това не мога аз да го приема. Разбираш ли? Това изглежда като... – запъна се. – Това... абе виждал ли си мухата как се бори без причина? Виждал си, естествено. Дразни те. Дразни всички – коне, птици, кучета, хора. Бори се да съществува, за да дразни. Никой не е доказал ползата от мухите. Но те се множат. Като плевелите. И ти решаваш, че е добре да бъдеш над това. Над малките дразнители. Над онова, което някои наричат семейство, любов, плод, удобство, щастие. Ницше пише за тия неща, вероятно за това се е побъркал преди да умре. Но трябва да уважаваме големите мислители. Ако се подчиниш на посредствеността, какво си ти? Нали си в нея? Не е достойно да се подчиняваш на себе си, когато не си узрял за това.

     В коридора на урологичното отделение се чу шум. Петър Иванов се досети, че няма цял ден.

     – И така, драги Живко. Мухите се чувстват реализирани, когато дразнят. Друго не могат. И жените са такива – така си мислех. Не съм имал много мухи, нито много жени. Предполагам, че и твоята Петранка не ти е била единствената. Аз не съм зарязал съпругата си. Ние се отдалечихме. И заживяхме в различни светове. Децата ни израснаха без мен – по-добре. И аз като тебе си мислех, че няма какво да им дам. Имам малко пари. Не са толкова малко. И какво друго? Ето в това е въпросът. Другото беше всичко за мен. Другото бях аз. Аз имам стойност, друже. И никой не ми я дава. Реших да го докажа. За целта трябваше да бъда сам. И успях донякъде. Успях, мамка му. Още малко ми оставаше и щях да стана управител на тая скапана фирма, собственик, едноличен, и тогава щях да им покажа къде е ляво и кое е дясно. Кое е правилно и кое не. Бях силен и знаеш ли защо? Защото нямах семейство. Нямах нищо и никого, освен себе си. Това се нарича богатство.

    – Семейството пречи на успеха – събра услужливо мислите си Живко. Петър Иванов се изненада, че той казва това, съвсем смислено дори, и затова се съгласи академично:

     – Да, както глупостта пречи на провала. Никога не съм по-далеч от себе си, когато съм се усещал близо до успеха. Трябваше да се появи тая болка. И да я нося по този начин, по който жена ми е носила двете ми деца. Два пъти по девет месеца. Трябваше да ходя като клоун по улиците и да си търся по-широки панталони не защото съм напълнял, а защото...

     – Знам защо – подсети го Живко.

     – Да, именно. Но вече трябва да свършвам тия празни приказки. Исках да ти кажа нещо. Няма на кого другиго да го кажа сега. А искам. Няма нищо такова, друже, ама нищо такова няма като това шибано аз. Какво е аз? Проекция. Твоята Петранка ще те вземе след малко, защото тя не мисли за аз. Моята съпруга – неразведена, изоставена, поругана, и тя ще дойде. Без да мисли за себе си, за своето аз. Децата ми – тях бял кон ги вее, не щат и да знаят за мен. И така трябва, на тяхно място и аз така бих постъпил. Защото ти са аз. А аз няма. Докато не се разтвориш в бульона на живота, докато не станеш част от другиго, от друго, ти си нищо. Нищо.

     Мобилният телефон на Живко звънна.

     – Она е. – Скърши нозете си на две и запълзя из стаята.

     – Какво търсиш? – попита Петър.

     – Чеглите. С тех додох. С тех че си одим.

     – Защо не вдигнеш?

     – Она е. Доле е. Чека ме. Кой друг да е. А я що да ú кажем?

     Живко най-сетне намери чехлите си, взе сака и тръгна без да се сбогува.

     – Кажи ú... – каза след него Петър Иванов. – Кажи ú нещо важно. Което може да чуе само от теб.

     По същото време звънна и съпругата му. Какво да ú каже?

     Живко отвори вратата и рече напосоки:

     – Петре, ти... ти... – Телефонът на Петър продължаваше да звъни. – Ти че оздравееш. Ако сакаш това!

     И трясна вратата.

     – Здравей. Здрав съм вече! – каза без да чуе кой се обажда. Петър Иванов се чувстваше здрав. – Изчакай ме долу. Да, при портиера, на входа. Ей сега идвам.

     – Имаме изненада за теб! – звънна гласът ú.

     Както беше готов за изписване, надена обувките и хукна по-бързо, отколкото можеше. Виеше му се свят, лавката с вестниците на първия етаж му се стори като хартиена опаковка на Батман, хората ги виждаше двойни, но хвърчеше с ръце на превръзката си и с разкрачена походка, летеше като гълъбите на Живко, намерили най-сетне място, където някой да се грижи за тях, да мисли за тях.

     Когато видя тримата, изведнъж се уплаши. Те бях зад бариерата, до червената мазда.Боже, колко хубави бяха! И колко далече! Как щеше да стигне до тях? Нали през цялото време искаше обратното, да се отдалечава, а сега... Това била изненадата, значи.

     Заслиза по стълбите и два гълъба се спуснаха към него. Двама млади мъже до хванаха за ръцете.

     – Тате! Татсън!

     Това беше той. Не него му викаха така. Той беше!

     Мамка му. Защо ти се реве точно когато не е време за това?

     Целувка.

     – Къде са ти дрехите? – пита жена му.

     – Оставих ги в отделението. Ще трябва да поостана малко.

     – Ние мислехме... Ти няма ли да си дойдеш?

     Не отговори веднага, защото решиха да изпият по чаша кафе в заведението отсреща. Въпреки възбудата и оживлението, въпреки маранята на жегата, той успя да види как Живко се тътри в другия край на тротоара след жена си и тя носи сака му. Приличаше на Квазимодо, милият. И когато най-сетне двамата спряха пред някаква стара олющена бяла кола, той вдигна ръце и сведе поглед. Беше странно – сякаш искаше да се хване за нещо, за някакъв шнур от небето, та да го изтегли от неудобството, което го правеше още по-непохватен и смешен. Тя вдигна сака и понечи да го сложи в багажника. А Живко грабна ръката ú, грубо и непохватно, и я целуна. Целува я дълго и нежно, после се отдръпна и пак я доближи до челото си, като да се изповядваше пред икона.

     После влезе в колата.

     – Ти защо не си готов за изписване? А, тате?

     – Аз съм готов за изписване. Лекарите не са готови.

     – Операцията как мина? – пита другият.

     – Супер! Човек трябва да се оперира от време на време! Помага. То пък каква операция? Драскотина...

     И разговорът потръгна. После се разходиха в градинката до блока. Имаха да си говорят много неща и да поглеждат към седмия етаж на техния вход, където сакъзчетата им напомняха нещо. Много нещо.

     (Край)