Тракиана- втора част
Multi-part work to contents
Есента превзе планината и щедро обагри склоновете ѝ.
- Иван ме именуват.- Потънаха една утрин очите на бунтовника в светлия взор на Тракиана.
Трепнаха гърдите ѝ... "Иван! Иван!" изхвръкна сърцето ѝ, като птица запърха, сякаш намерило чистотата на ясно пролетно небе.
- Гяури! Обградени сте!- Пукна пушка от хълма насреща.
И като в сън недосънуван видя баща си редом до бунтовника...И сякаш замириса на билки...Уж барут, а с мирис на треви, на живот, де няма край. На любов, що свободна дири небесата.
Втурна се покрай мъжете, опитвайки се да им помага.
- Остави ме, дъще! Тичайте!- Извика Симо.- При пропастта, де оставил съм Волна. Знаеш пътя. През урвата...
Потънаха в кръв гърдите на воденичаря, а тя обезумяла грабна пушката му и застана редом до бунтовника.
- Нямат чет изедниците...За главите ни са тръгнали, Иване.
Щом съзряха първите чалми досами колибите викна към него:
- Сам казваше, че свободата на един човек, не е свобода...Страшно е, либе. Страшно, ако не я дочакаме...Онази, голямата, дето е за народа ни. И дето пак нас чака.
После коленичи до баща си, а той угасвайки изстена:
- Деца ще са нужни, чедо...Рожби, дето да растат свободни.
След десет години...
- Има ли още, мамо?
- Има сине. При онези дебели дървета досами върха трябва да стигнем.
Детето изоставаше в жегата, следвайки дирите на жената.
- Планината е като свободата, чедо. Не можеш да я превземеш сам...
Повърна се, после се усмихна и хвана момченцето за ръка.
Щом стигнаха приседна и го взе го в скута си:
- Това е домът ми, мой малък Бояне. Тук израснах, тук срещнах баща ти.
Детето помълча, наведе се и откъсна стръкче трева:
- Това сигурно е билка. Нали, мамо?
- Билка е, чедо. Всичко тук е билки.- Сгуши го Тракиана.
Преглътна и погали челото на сина си:
- Няма смисъл да знаеш всичко за тревите. Има хора, които стъпвайки усещат силата им под нозете си. Знаят я от предците си.
Момченцето се усмихна и утихна до гърдите ѝ.
Не знаеха колко време стояха вкопчени един в друг, когато детето извърна поглед към нея:
- Мамо! Асен също няма баща, като мен. Защо майка му все с черни дрехи ходи? Не е като теб...
Тракиана помълча и го притисна към себе си:
- Защото, чедо... И неговият баща и твоят искаха Свободата . А тя не може да бъде с черни дрехи...Тя е светлина, сине.
В уморения ден над планината небето щедро отвори обятията си за нощта.
Тракиана стискаше до гърдите си малкия Боян и сякаш още чуваше гласа на Иван и виждаше угасващия взор на баща си.
Присегна се и взе тревичката, която бе откъснал сина ѝ...Знаеше, че носи аромата на онова земно изцелениe, което бе научила от природата свидната ѝ майчица.
После вдигна поглед и тихо простена.
Свободни виждаха сина им очите на Иван. Грейнали!- От несломимото небе над Шипка.
Край
© Ивита All rights reserved.
