Надигам се с мъка от земята, отмествайки със сетни сили отпуснатото тяло от себе си. Всичко ме боли, краката ми треперят, ръцете – също...Поглеждам надолу – тънка струйка кръв се стича от слепоочието на безизразното лице. Това лице, което допреди малко беше надвесено над моето и ме гледаше злобно захилено, шептейки в ухото ми мръсни думи, сега е подозрително застинало в няма изненада, а тялото е заело неестествена поза. В желанието си да го прекрача, се спъвам в него, политам, и едва не се просвам отново на земята. Тогава забелязвам, че дрехите ми са размъкнати и изпокъсани, ноктите изпочупени, а кокалчетата на ръцете ми ожулени до кръв. В дясната си ръка все още стискам връзката ключове, послужили ми като средство за самоотбрана. Пъхвам ги в джоба си, пооправям се набързо и понечвам да хукна, но тялото ми така неудържимо се тресе, че се отказвам и тръгвам залитайки, без да се обръщам назад. Боже мой, нима го убих? Бързо, бързо, трябва да се махна... Тъмнината и тишината наоколо ме обгръщат като с мек плащ, но аз не се чувствам никак защитена. Опасността може да е отминала, но над мен тегне нещо друго, нещо неясно, а може би и по-страшно...

   На няколко метра пред мен се виждат вече светлини от улични лампи. След малко ще изляза на главната улица, където ще срещна хора, колѝ... Свивам в друга пресечка, където лампите не светят и се гмурвам отново сред сенките на нощта. Къде да отида? Вкъщи? Ако се покажа в този вид нашите ще обезумеят и ще почнат да ме разпитват. Какво ще им кажа? Че убих човек, защото ме е нападнал на улицата с намерението да ме изнасили? Виждам физиономиите им на ужас, чувам възклицанията и вайканията им, и разбирам че не бих го понесла. Същевременно треперенето ми се усилва... Не мога да проумея как така ми се случи... Точно на мен...На връщане от рожден ден...Трябваше да остана както другите до сутринта и тогава нищо нямаше да ми се случи! Или да си хвана такси, но в този малък, провинциален град, дори такситата са малко и рядко се отзовават на повикванията нощно време... А реших да се прибера по-рано, защото утре трябва да пътувам. За изпит. Кандидат-студентски. А сега - край с това! Край на бъдещето ми! Някъде далеч прозвучава вой на сирена. Спирам насред пътя да избърша сълзите си и да реша какво да предприема. Мракът наоколо е обгърнал и душата ми. Днес сама отрязах всичките си пътища. Да, тези пътища, за които до вчера ми повтаряха, че били пред мен... Но вече едва ли някой ще мисли така. Сега на никого вече няма да му пука за една убийца...

   Нещо влажно и топло докосва дясната ми ръка. Сепвам се и навеждам глава. Две топли, признателни очи ме гледат така, сякаш искат да опровергаят досегашните ми мисли... Рошко, уличното куче, което всеки ден храня, откакто го открих нещастно и захвърлено от "добри хора", със счупен крак и възпалена лапа. Бях се грижила за него дълго време, докато се оправи кракът му, а после давах редовно част от заплатата си на сервитьорка през ваканциите, за да му купувам качествена храна и витамини. Разрошвам рижавата му козина и се усмихвам през сълзи. Тогава забелязвам, че неусетно краката ми са ме довели до вкъщи  Но вече знам, няма да се прибирам. Все още не. Правя кръгом и тръгвам. Рошко тръгва с мен, сякаш разбрал намеренията ми. Вече не треперя. В този живот човек трябва да бъде отговорен за действията си, каквото и да му струва това. Полицейското управление не е далеч и скоро с Рошко заставаме пред главния вход. Вътре свети. Погалвам рижавата козина на моя приятел и му казвам да ме чака. Той сяда на земята и ме поглежда с разбиране. Готов е да ме чака независимо колко дълго. Вътре разговорът с дежурния полицай протича по неочакван за мен начин. Да, имало инцидент тази нощ. Някакъв стар, техен познайник, изнасилвач, бил пострадал, вероятно от жертвата си (аз ли съм била?), и след подаден сигнал от случайно преминаващ гражданин, попаднал в болницата, но даже не бил с опасност за живота. Добре било, че не съм пострадала и съм дошла да разкажа за случилото се, защото сега вече нямало да му се размине съдът, тъй като имало и други оплаквания срещу него. И все неща в тоя дух. Накрая полицаят ми предлага да ме откара вкъщи със служебната кола, но аз отговарям, че не живея надалеч, а освен това си имам и охрана, като посочвам застаналия пред вратата Рошко. 

   Когато най-после излизам от управлението, навън вече е започнало да се развиделява. Тръгваме двамата, момиче и куче, през събуждащия се град. Заливат ни вълни от миризми - на прясно изпечени закуски, на бензин и на препълнени контейнери за смет. Ранобудни хора тук-там вече крачат забързано за работните си места. Здравей, град! Здравейте, хора! Здравей, бъдеще! Спираме с Рошко пред близката баничарница, откъдето  му купувам най-голямата  и хрупкава закуска. После подхващаме нашата игра – тичане с подскоци и улавяне на хапките високо във въздуха... Животът е прекрасен!