Празно.
Празно и тъмно.
А един глух шум пронизва тишината.
Червено, червено и бяло.
Куполът на шатрата на пътуващия цирк се издига заплашително в нощта.

…………

Отдавна свърши глъчката. И пуканките свършиха, и номерата, и илюзиите. Дойде тъмнината, и разгони всички – децата се прибраха, стиснали в изцапаните си ръчички разни съкровища – захарен памук, изсъхнали листа, брошурки.
И остана тишината, като последна висяща присъда под яркия полумесец. А звезди липсваха, нещо обичайно за една от последните ноемврийски нощи, но все пак… леко странно, леко потискащо.
А вътре… вътре, дами и господа, под този пъстър купол, обагрен в червено и бяло, тече истинското представление.
Приближете се, дами и господа. Приближете се, за да видите главната атракция. 
Самотният клоун, изнасящ своя монолог пред безликата публика. А сивотата още малко и ще го погълне, несъществуващи хора го гледат с жадни очи…
И не, не е прав, не е подготвил представлението. Сега седи, свит на кълбо, подхвърля едно топче, и колчем го изтърве, ударът отеква злокобно в тишината.
И сам си говори, та кой беше казал, че това е първият признак на лудостта? Сбъркал е, сбъркал е, драги ми господине, лудостта отдавна излезе извън пределите на цирка и обхвана земята, и завладя света, и се скри дълбоко в душите на младите, и затършува из спомените на старите. Лъжа, долна и непотребна лъжа, но без нея не може.
Седи клоунът, но… какво виждамe тук? 
Да, точно така, приближете се, дами и господа, но… тихо!
Гримът му е разтечен, бялата пудра е на петна, веселата усмивка е тъжна гримаса, в кристално зелените му очи проблясва тъга, и започват някакси, по някакво странно стечение на обстоятелствата да посивяват. Не се чудете, не… не търсете причини. Това е циркът, това е шоуто, това е мястото на магиите, мястото на необикновените приключения.
Това е арената на смеха през деня, тук лъвовете прескачат огнени обръчи, тук циганките ходят по жаравата, тук делфините подхвърлят топки, тук хората гълтат ножове, тук няма тъжни лица.
Освен вечер, но пък тогава няма и входна такса.
Така че сега клоунът плаче, а публика са му луната и невидимите звезди.
Плаче… а не знае защо.

………………….

Така че, хайде, дами и господа, нека да говорим за весели неща, нека не говорим за любовта, защото веселият клоун плаче.
Няма да говорим за любов.
Няма!

……………….

Ще си говорим за други неща, по–обикновени и по–безболезнени. 
Пустиня, море, светлина, път, гора, листа, дървета, хора….
Музика, истина, лъжа, глухарче, слънчоглед и много нарциси…
Не се плашете, дами и господа, умопомрачението е временно, утре сутрин клоунът пак ще се изправи на крака, пак ще затанцува, пак ще се усмихне широко.
А гримът му ще е перфектен, сърцето му ще е отворено за вас, от пръстите му ще излиза магия, топчето няма да е само едно – ще са много и той ще жонглира с тях, докато циганките ходят по жаравата, а лъвовете прескачат горящите обръчи.

Но не сега.
Сега циркът е затворен, дами и господа.
Утре всички ще играят за вас, но сега просто няма кой.

Сега клоунът плаче през безмълвните призраци на Отминалите Дни, и няма кой да го утеши, защото продавачите на захарен памук и пуканки отдавна са си отишли.
Нощта е най–тъмна, преди зазоряване, но звездите все още ги няма. А Луната грее все по–ярко, осветявайки сълзите по разтечения грим, поглъщайки ги жадно, когато паднат насред прашната арена. 
А те падат ли, падат…

Приближете се, приятели, но внимавайте да не го стреснете. Можете да го разгледате отблизо, за да проверите дали е жив, но не го докосвайте. Ще се стресне и може да не възстанови до утре. Свикнал е така, настъпи ли нощта, да плаче на спокойствие, за да може на следващата сутрин да е по–весел и жизнен от всякога. 

Това е, дами и господа, циркът вече затвори.
Тоест, шатрата е отворена, но едва ли искате да си губите времето с един безполезен и скучен плачещ клоун. Самата идея е немислима, защото клоуните не плачат.
Спокойно, върнете се утре, утре шоуто ще продължи.
Вървете си и вземете пуканките и захарния памук със себе си, на него сега не му трябват.
Топчето все по–силно кънти, тръгвайте, не слушайте, току виж сте се разтъжили. 
Това му е работата на клоуна – да плаче вместо вас.

Оставете го, елате утре пак.
Тогава ще е весел.
Само оставете леко открехната бяло – червената шатра – за ваше успокоение, да се уверите, че ще може да диша.
Не че е тръгнал някъде, де.
Тук му е живота, тук са и сълзите му.
А Луната взе да се скрива вече.

До нови срещи, дами и господа, скъпи приятели!
Няма да говорим за любов, нито за тъга.
Оставете клоуна да се поклони на Призрачната публика на Спомените.
Утре ще е по–интересен, сега е просто една скучна плачеща обвивка.