Наздраве! Нека отпразнуваме деня, в който живеем, защото не се знае кога няма да можем да се радваме нему повече! И нека не мислим за черната участ, която направлява живота, а за брат ù – бялата съдба. Някога, когато те били едва деца, баща им, Вселената, отишъл при тях и им рекъл:

-         Кой от вас ми каже какъв е смисълът на живота, който живеят разните същества, дори, в най-дълбоките ми недра?

-         Аз! – викна Съдбата – Смисълът се крие в уравновесеността, всяко нещо е пряко зависимо от друго. Ако си направил лошо, ще ти се върне, ако добрина си сторил – добро ще бъде сторено на теб! Така ли е, тате?

-         Така е, щом така мислиш. Отсега ти ще отговаряш за уравновесеността в мен, бъди внимателен!

-         Животът няма смисъл – сухо отговори Участта – нещата се случват безпричинно, като лошото е нормалното, а доброто – рядка случайност.

-         Щом така смяташ. Отсега ти ще отговаряш за тези, които брат ти Съдбата, наказва за лошите им дела. Ти ще слушаш жалванията им, историите им. Бъди силна!

И с това Вселената оставил двете си деца да отговарят за реда в него и в живота на всички същества в недрата му. Само ако човек знаеше тази история, щеше несъмнено да си вземе поука!

-         Не мисля  – отсече един от малкото трезви в заведението – Човек рядко си взима поука, това е, защото не е достатъчно умен, колкото и крайно да звуча. Не е ли така, професоре?

-         Така е, прав си! – отвърнах му с намръщен поглед.

Вечерта беше дълга, но след тази моя история, разговорите бяха рядкост. Всички се напиха, освен мен и трезвения човечец, който единствен ми отговори. Задушавах се от цигарения дим в заведението, затова излязох навън да се поразходя на чист въздух малко. Разговорът ми с другия трезвеник по-рано вечерта още се въртеше в главата ми. Съзнанието ми бе ангажирано с помисли над темата. След малко от заведението излезе и той, дойде при мен и ме запита:

-         Професоре, нека ви се представя, аз съм Жарк Везедин.

-         Аз съм… професорът – и кимнах утвърдително с глава.

-         Знам, кой сте, професоре – почти извика господин Везедин.

-         Ще ми се да ви разкажа една история, професоре…

-         Тогава разказвай – съгласих се аз с неговото намерение.

-         Е, знам, че още мислите за краткия ми, макар и доста верен отговор, личи Ви, затова искам да Ви разкажа една история, която да е като пример за моето твърдение, с което Вие се съгласихте. Не много отдавна на мястото на това заведение имало магазин за зеленчуци. Продавачът бил добър човечец, според някои, даже твърде добър. Веднъж в магазин станала кражба. Млад човек, облечен в дрипи, имащ вид на просяк, бил откраднал една ряпа. Продавачът го пощадил, но му казал, че при втора кражба ще му отреже ръцете. Познайте какво се е случило, професоре?

-         Отново е откраднал… - уверено заявих аз.

-         Точно така! Този път отрязали ръцете му, но той продължил да краде… Ще ми се това да беше единствената случка от този тип, ала не моето желание стои в основата на нещата. Несъмнено помните и убиеца, който обесиха на площада, заради кръвожадните си действия. Такива хора заслужават да бъдат наречени глупаци! Веднъж простено им едно зло, те решават, че винаги ще им бъде опрощавано и се самозабравят в злодеянията си.

-         Защо ми казваш всичко това? – прекъснах го аз – Ясно ми е как стоят нещата…

-         Защо ли, професоре? Знаете ли защо никога преди не сте ме виждали и няма да ме видите? Разбира се, че не знаете! Това е, защото аз съм Участта. Тези две истории, а и още хиляди други, станаха част от мен. Паметта ми е запълнена с такива постъпки на глупци! Ах, като се сетя колко глупава съм била и аз. Да, тази история, която разказа, е истина! Истина е и, че сгреших… наистина всичко в живота се връща, всяко нещо зависи от друго! Но, няма смисъл от това да се оплаквам.

-         Ха-ха, защо да ти повярвам? Та ти може да си просто някой клоун !

-         Защо ли… моля те, професоре, не бъди като обикновения глупав човечец. Ще ти кажа, че щом влезеш в заведението, щом седнеш отново на масата, ти ще се задушиш от дима и ще припаднеш.

-         Коя е причината за това, О велика участ?

-         Не знам, това знае само брат ми – Съдбата.

-         Колко удобно – рекох аз и се върнах към заведението.

Въпросният господин Везедин изчезна, сякаш в мрака. Нямаше и след от него. Влязох в заведението и седнах на масата, а срещу мен пет-шест пияни мъже ядосано отпушваха от цигарите си. Димът беше станал още по-силен и едвам си поемах въздух. Успях да се спася обаче от задушаване благодарение на кърпичка, която незнайно как беше попаднала в джоба ми. След по-внимателен оглед забелязах, че на кърпичката пише Съдба или Участ?...

  Наздраве! Нека отпразнуваме деня, в който живеем, защото не се знае кога Участта ще застигне крехката ни обвивка и ще ни накаже за глупостта ни!