Усмивката на Роби

Роби стоеше усмихнат пред разпънатия бял чаршаф върху който, като войници, стояха наредени в колони многобройни дамски чанти, в различни цветове и с различни надписи. Шанел, Прада, Диор.... разнообразие от фалшиви марки и изкуствени кожи. Слънцето огряваше черната му кожа и я караше да блести, сякаш бе намазана с олио. Белите зъби светеха на фона на тъмното му лице, като фосфорни. Мускулите на лицето му го боляха от изкуствената усмивка застинала от часове на него.

       - Усмихвай се! Само един усмихнат човек може да продава. Хората обичат да виждат усмихнати лица и да ги ласкаят. Нещастните и отчаяните отблъскват, от мен да го знаеш! Усмивката привлича и продава! - така му бе казал Маркос, който отдавна беше в този бранш. Именно той го свърза с човека, който даваше стока на новодошлите имигранти. За всяка продадена чанта на цена двадесет евро получаваше по двадесет цента. Колко много трябваше да се усмихва днес, за да изкара за парче хляб?! Имаше ли избор?! Не! Никога нямаше да се върне обратно, там където беше роден - Нигерия. Струваше му цяла година глад, страх, студ, безизходицата, докато се добере до мечтаната Испания. Най-страшно бе преминаването през Мароко. Там или умираха от глад, или ги убиваха. Дебнеха ги като животни и ги трепеха като такива. Някои от спътниците му останаха завинаги там, телата им бяха захвърлени по прашните пътища, покрити с клони и шума. Той имаше късмет. Оцеля и се добра до желаната дестинация. Мислеше си, че от тук нататък ще е лесно. Не беше. Без документи, без образование и професия и не на последно място цветът на кожата му бяха камъните, които го спъваха. Работеше каквото излезе, събираше всеки цент, защото в родното село майка му и малкият му брат разчитаха на него, за да не умрат от глад.

"Усмихвай се, Роби! Широко и щастливо, хората обичат усмихнатите!" - повтаряше си той.

      - Заповядайте! Само срещу двадесет и пет евро ще получите красива, маркова чанта. А две за четиридесет! - протягаше той чантата към поредният преминаващ край него. Изглеждаше толкова щастлив скрит зад усмивката си, че едва ли някой можеше да види отчаянието скрито вътре. Някои хора се спираха и разглеждаха чантите без дори да погледнат лицето и усмивката му, а други го подминаваха без да го забележат. Поне да му се бяха усмихнали и те! Какъв бе смисъла да се усмихва на хора които не го виждаха?! Хора, на които стомасите бяха сити, а домовете пълни с безсмислени вещи, а той нямаше нищо, само една усмивка. Стомахът му къркореше празен и спеше на един стар матрак, в стая с още трима негови сънародници. Бе свикнал да плаче тихо, по мъжки. Преглъщаше болката си, а сълзите му се стичаха навътре. Хората пред него нямаше как да разберат истините му. Истини, които бяха като юмруци, с които се бореше за глътка живот.

Изведнъж към него се приближи възрастен мъж, който леко се полюшваше. Беше пиян. Той ритна една от чантите, която се блъсна в съседната до нея и събори прецизно наредената редица.

          -Господине, не правете така! - каза жално Роби и скочи да подрежда съборената стока. 

       - Какво се хилиш, подиграваш ли ми се? Дошъл си в моята страна, да я мърсиш, така ли? Големи хитреци се извъдихте. Искате да ядете хляб на готово. Измитай се от родината ми, сган такава! - крещеше пияният и продължаваше да рита чантите. Хората минаваха забързано покрай тях и отвръщаха поглед. Други гледаха с любопитство разигралия се спектакъл. Роби уплашено подскачаше около мъжа и се опитваше да събере разпръснатата стока. 

        - Господине, моля ви! Успокойте се! Аз нищо не съм ви направил. Опитвам се да си изкарам хляба. - говореше уплашено той.

Думите му накараха пияният да започне да псува още по разярено.

            - Ти ли нищо не си ми направил, ти ли?! Идвате тук да крадете и рушите. Да смучете помощи от държавата, от моята държава. Чуваш ли! Аз цял живот данъци съм плащал, ясно ли ти е! А ти идваш и хоп, на тепсия всичко ти се дава. Ех, да беше жив Франко, като мухи щеше да ви изтрепе. А сегашните ми се правят на демократи и всичката паплач пуснаха в родината ни. Нямаш място тук! Измитай се! 

Пияният се спусна със свити юмруци срещу момчето. То инстинктивно се наведе и го отблъсна. Мъжът залитна, преплете крака и тежко се строполи на тротоара. Главата му се удари в плочките и от челото му потече струйка кръв.

       - Убиец! Иска да ме убие, мръсникът! Извикайте полиция! - крещеше обезумял пияният.

        - Нищо не съм направил! Всички видяхте, че той ме нападна! Не съм виновен! Аз исках само да изкарам малко пари. Аз искам само да живея, какво лошо има в това?! - викаше Роби отчаяно. 

Чу се полицейска сирена. Момчето събра чаршафа с чантите и го метна на гърба си. Разбута насъбралата се тълпа и хукна да бяга. Страхът и унижението бяха разпалили кръвта му и тя бучеше, като река в главата му. Хванеха ли го, щяха да го екстрадират. Нямаше път назад. Нямаше да позволи да го върнат. Чувстваше се отново като в Мароко - животно. Преследвано и унижавано. Боже, толкова много ли искаше!? Единственото му желание бе просто да бъде човек. Да живее. Не искаше да е лош и да мрази. Знаеше, че границата между доброто и злото е тънка, като реката Стикс, която разделя земята от подземното царство. Веднъж преминеш ли я, няма връщане назад. Може би, пияният за някого бе добър човек, но за Роби бе лош. Може би и Роби бе лош за пияния и за насъбралата се тълпа, но за близките си бе добър!  

Сега обаче, трябваше да бяга, за да може утре пак да стои пред белия чаршаф и да продължи да се усмихва.