Карам бързо. Понякога обичам бързите скорости, но не винаги. Зависи от колата. Един път карах Мерцедес, и ми хареса. Влезеш ли в тази кола обаче, губиш връзка с околния свят. Мисля, че Робърт Пърсиг бе писал нещо по темата за колите и моторите. Аз мотор не съм карал досега, а да се уча вече ми е късно, най-вече заради проблема с равновесието.

Друг път карах Лексус. Тази кола ми хареса дори повече от Мерцедеса. Беше автоматик. Аз съм свикнал да държа ръчката, и в началото ми беше малко странно, но после свикнах. С хубавото бързо се свиква. Лексуса е интелигентна кола, да знаете. Автоматикът му е много добър – сменя скоростите плавно, не е като дървения автоматик на Пежо например. Но французите коли не могат да правят. Виж, кроасан, или любов по френски да ти направят – там са ненадминати. 

Преди време гледах един филм, но не мога да се сетя как се казваше. Запомних една фраза от този филм, понеже аз съм така – запомням нещо, и после не мога да го забравя. Така ми е устроен мозъка явно, и това си е понякога като проклятие – да помниш. Та, фразата от филма беше: “Те германците филми не могат да правят. Виж, кола да ти направят – това го могат.” Това го каза неизвестен режисьор, който се опитваше да сваля една дама от Сливен, на която все нещо не и достигаше. Беседваха си двамата за филмите на Ингмар Бергман, който обаче хич не бил германец, както после разбрах. Но пък за германците и колите се съгласих след време, когато си купих първата кола: беше германска, и живя почти тридесет години. Накрая ламарините и паднаха от старост, но моторът не спря. Желязно сърце беше направил германецът на тази кола, и го беше направил в същите заводи, в които по време на последната голяма война правеше бомби. Бомбите обаче живееха по-кратко, и затова вече никой не си спомня за тях.

Наскоро си купих джип. Джипът е, да ви кажа друга работа: гледаш на света по-отвисоко, и се чувстваш като че си някак над нещата. Този джип го купих от един лекар-кардиолог, който направи кариера и пари в Германия, понеже на германците сърцата им са по-слаби, а и имат повече пари. После лекарят се върна в България, направи си клиника и ми продаде джипа.

Рейндж Ровър е джипа, англичаните са влюбени в тази марка. Поне така съм чувал, понеже, не че не съм ходил в Англия, но тия не са ми особено симпатични. Сноби са и постоянно се перчат. Като че има с какво: освен един Шекспир и езика си, нямат кой знае какво. Поне така си мисля. Е, имат кралица, и империя са имали, но пък да не са единствените, които са имали кралица и империя? Хората просто много бързо забравят, и затова си мислят, че англичаните са уникални и неповторими. Нищо подобно! Те просто са взели назаем от целия свят това, което им върши работа, префасонирали са го, турили са му един етикет: “Made in Britain”, и дотук. После светът им ръкопляска, но и на това май му се вижда края, понеже хората вече не са прости, и виждат накъде духа вятъра. Джипът обаче си го бива, нищо че е малко тесен като влезеш в него. Иначе отвън изглежда голям. Но тя и Англия е такава.

Сега, докато карам по магистралата към Бургас, се сещам какво ми каза татко един път, докато го возех в Мерцедеса: “Караш ли с над осемдесет, синко, вече си в ръцете на Бога.” Не знам защо се сетих за това сега – може би се сетих защото запомня ли нещо, не мога да го забравя. А може и да се сетих, понеже татко умря миналия месец. Каквото и да е, накара ме да се замисля: “Дали пък да не намаля скоростта? Няма вече закъде да бързам.”