Sep 26, 2021, 11:41 PM

За пътищата и лилавата пеперуда 

  Prose » Narratives
698 3 10
15 мин reading

***За пътищата, които намерих след като те изгубих и тези, които отново ме доведоха до тебе***

 

 

   Созопол е магическо място, вълните там сякаш са по-мъдри. Времето там е забавено, изпаднало в безтегловност. Всичко, което изпиташ на това място е подсилено. Там, е едно от тези места, където хората се учат да обичат, без пътеводител или заучени фрази и ласкателства, а просто с душата си. Поне така казваше баба…

 

      - Деянее, ако не отидеш на сянка по-скоро, ще трябва да те провесят да спиш на закачалка довечера! - провикна се новият ми другар от бара-Алекс, докато носеше сметката ми.

      - Благодаря ти за загрижеността, аз и без това ще тръгвам, че искам да поспя и да имам време да се разходя докато „Веселата уличка“ е по-оживена.

      - Ако случайно размислиш за довечера само кажи, ще се радвам на компанията ти.- каза Алекс, подкрепяйки поканата с една лъчезарна усмивка.

      - Не мога да ти обещая, че ще дойда, но ще си помисля наистина. Чао засега, Алекс.

      - Чао, Деян. – произнесе Алекс някак напевчески, което ме накара да избухна в смях, бях забравил какво е да се смееш.

 

   Той си мислеше, че съм поредната „вчерашна“ пиянска глава, загубила дружинката си, реанимираща под жаркото слънце. Но всъщност бях дошъл в Созопол сам, имах нужда от това. Погребението на баба беше тежко, спомените са ми мътни, защото очите ми плуваха в сълзи, а погледът ми се рееше из сивеещите облаци докато неохотно забивах обувките си в прашасалия калдъръм. Тя беше другарят, който сякаш така и не оцених напълно, но винаги беше там. Особено силно усетих липсата ѝ, когато имах нужда от съвет в любовта. Тази старица, като че ли ѝ спускаха все правилните отговори от някъде, сигурно от Дядо Боже директно ( както тя обичаше да го нарича, защото го чувстваше по-близък).

 

   Когато отворих вратата за хотелската стая, навън вече се свечеряваше. Явно ще пропусна следобедния сън, което си беше прикрита благословия. Не можех да спя спокойно, твърде много неща се бяха случили, които бих искал да не се бяха.

 

***

 

   Всичко започна от внезапното ми напускане от дома, сериозния скандал с нашите и то свързан с вечната скъпа на всички скандалджийка- любовта. Проблемът, довел до крайните мерки да избягам от вкъщи, беше че споделях любовта си с мъже. Обичам семейството си, някак винаги съм се надявал, че макар и религиозни, те ще разберат своето собствено дете. Но те така и не стигнаха до някакво разбиране, те просто ме изгониха с мълчание, което някак болеше повече от принуденото ми бягство. Баба ми ме приюти тогава, това ме успокои, защото ако беше затворила и тя вратата си нямаше да го понеса. Разказах ѝ всичко, тя видимо не беше развълнувана по никакъв начин от моите предпочитания за партньор, но поне ме изслуша.

   Причината да разберат родителите ми за мен, беше по-ирония на съдбата свързана с неспособността ми да обичам равномерно, на дози. Моята любов бе необуздана морска стихия, а синеокият моряк, който уж си мислих, че е достоен за нея се казваше Добромир. Той беше висок метър и осемдесет, стегнато тяло като на човек трениращ всеки ден, с руса коса и най-небесно сините очи. Той беше от онези души, които за да разцъфнат имат нужда от много любов, а аз имах сякаш в излишък. Затова му я дадох всичката, бях убеден, че я заслужава и даже бях достатъчно наивен да си мисля, че ще прекарам ако не целия, то голяма част от живота си с него.

   Беше поредната спокойна септемврийска вечер, крачех бавно по път за Добромир, щях да преспивам у тях, нямаше да е за първи път, но сега щеше да е различно, техните щяха да са там и аз щях да се запозная с тях. Очаквах с нетърпение тази вечер цяла седмица и отнесен в мои сценарии как ще протече вечерта, неусетно стигнах до къщата му. Знаех къде е ключът за портата, но пред семейството му аз бях поредния нов другар, който идва на едно приятелско приспиване за първи път, затова понечих да звънна на звънеца. Но в този момент видях силует на стълбите отвътре, беше сестра му- Виктория, твърде заета да прави кръгчета от цигарен дим за да ме отрази.

 

         - На твое място бих се обърнала и бих си тръгнала, забравяйки, че съм познавала Добромир, гейо. – сякаш ме простреляха с пистолет от онези, чиито куршуми те прострелват със скоростта на светлината и ти умираш преди да си разбрал какво става.

         - Изви…няв..айй каквоо? – беше единственото, което излезе от устата ми, след което ми се стори на мен като цяла вечност…

         - Мислиш се за много хитър, да подмамяш брат ми в такива греховни и противни издевателства като му обясняваш, че това е нормално за тийнейджърите и всеки опитва рано или късно. Е, ще ти кажа едно, този номер няма да мине повече, искам да изчезнеш завинаги от живота на семейството ми, сякаш никога не си ни познавал, чу ли?

         - Аа-а-з такова, ти не разбираш, не знам какво ви е казал, но аз го обичам и мисля, че и той мен също! – имах усещането, че съм попаднал в кошмарна алтернативна вселена и имах чувството, че светът се смалява около мен.

         - Спри да говориш небивалици, брат ми не е такъв, той щеше да ми каже, казваме си всичко, абсолютно всичко. Обичал те той, моля ти се, не ме карай да се смея, той си има приятелка от 2 години. Това, че тя не е тук в момента и той се е чувствал самотен не е трябвало да ти дава никакво право да се възползваш от уязвимостта на хората в такива моменти! Сега, ако обичаш се пръждосвай!- умът ми крещеше да бягам от там, но се чувствах вкаменен, не можех да помръдна, едвам успях прикрито да се ощипя с всичката сила, която имах за да мога поне малко да се освестя и побягнах.

 

   Като се отдалечих на прилично разстояние, изкрещях от болка, но не физическа. Сякаш този вой, разцепи земята и паднах някъде по средата на нищото. Мисля, че минаваха хора покрай мен, но аз не отразявах никого и нищо, бях съвсем сам. Хаотично се опитах да прехвърля всичко в главата си- скришните срещи в най-късните часове на нощта, факта, че никога не бях срещал родителите му или кака му, а само знаех от него кои са. Това с приятелката го пропуснах удобно, защото не знаех какво да правя с тази информация. Вплетен в емоции и размисли, неусетно се озовах пред блока ми. Качих по спомени стъпалата до третия етаж и врътнах ключа на вратата. Майка ми ме посрещна, въоръжена с най-загрижената и объркана физиономия, която някога съм виждал, но реших да игнорирам това. Седнахме на масата в пълна тишина и съвсем от нищото баща ми подхвана:

   

          - Деян, преди малко се чух с един мой стар познат, бащата на Добромир явно, не знаех, че това е синът му, но сега като се замисля приликата е убийствена. Та той ми каза нещо много шокиращо и се чудим с майка ти, що за глупости са това, та би ли бил така добър да ни просветлиш?- тонът му беше сдържан, но напрежението около него можеше да се среже с нож.

           - Азз, такова..- започнах да пелтеча, със плувнали на нова сметка очи от сълзи, но някак успях да се сдържа да не рухна.- Не знам какво ти е казал бащата на Добромир, но истината е, че аз съм гей, винаги съм бил. Това, което имаме с Добромир, не е просто тийнейджърски блъф, а любов. Обичам го. – успях да изстрелям всичко това на един дъх.

           - Какви глупости говориш, Деяне. Моля те, овладей се малко, виж че разплака майка си. – майка ми наистина мълчаливо ронеше сълзи на стола до баща ми…- Знаеш, че това е грях, дори да си помислиш за него, та какво остава да го правиш, играеш си с огъня. Утре ще отидем да се изповядаш и ще се молим Господ да се смили над тебе!

           - Това съм аз и не мога да се променя или ме обичайте или се откажете от мен. Писна ми да се крия зад маски и да погубвам себе си всеки изминал ден!

           - Или ще се покаеш за постъпките си или вече не си мой син!- последната част баща ми изрече през зъби. Нямаше да излезе нищо хубаво от този разговор, но ми писна да бъда неразбран и като добавиш към това и очевидния край на „връзката“ ми с Добромир следващите действия от моя страна, смятам че бяха напълно разбираеми за един подрастващ младеж.

       

    Събрах си багажа през сълзи, каквото видя и отпраших към баба. Когато пристигнах ѝ разказах всичко, тя ме гледаше видимо шокирана, но някак с любов, което ме успокои. След разговорът ни, тя дойде до мене на дивана и ме прегърна, а аз заплаках на нов ред. Но някак сгушен в тази немощна старица се почувствах за първи път в сигурни ръце. Още се усещаше по нея ароматът от любимия ѝ парфюм, който аз наричах като малък „Лилавата пеперуда“, защото имаше красива лилава пеперуда под формата на капачка. Тя никога не използваше друг парфюм, само него от както се помня. Затова този парфюм и красивата лилава пеперуда бяха като сал за мен, единственото ми спасение от бурното море от емоции, в което се беше превърнал светът около мен.

            - Всичко ще е наред, бабче. Приеми това като изпитание от Дядо Боже, той те обича чадо, просто повечето хора са твърде малки да го разберат и се опитват да тълкуват нещата според своите разбирания, но това не ги прави правдоподобни. Вашите те обичат, дай им време. Защо утре не хванеш влака и не отидеш до Созопол. Там хората намират…- започна да реди тя сякаш четеше приказка..

            - Себе си. – знаех какво ще каже, винаги е разказвала за този град с такава любов, че да ти се прииска да отидеш там, дори насред зимата.

           

   Заспах на дивана. На сутринта майка ми ме събуди, бях потресен, не знаех какво се случва. Но скоро навързах всичко, като видях черните премени на майка ми, тя мразеше черно … както и един ковчег в коридора. Дядо Боже беше прибрал най-довереният ми другар. Останалата част от деня до внезапното ми тръгване след погребението към Созопол се смесваше смътно в няколко каданса.

 

***

 

   Телефонът ме събуди. Явно все пак успях да поспя без кошмари. Беше Алекс, двоумях се дали да вдигна, но реших, че ще е грубо да го игнорирам.

            - Хейй, красавецо, ще ме удостоиш ли с присъствието си тази вечер?- звучеше някак мрачно, но реших да не вдълбавам.

            - Защо пък не, къде си?- попитах делово, без да обръщам внимание на звуците от целувки, които мисля че, той правеше през телефона.

            - На кея съм, викни си такси и ела.- не ми трябваше много убеждаване, имах нужда от компания.

Стигнах до кея, но от Алекс нямаше следа. Тръгнах да слизам надолу по стълбите към кея и тъкмо към края на стъпалата, тръгнах да завивам и усетих рязка болка в рамото и се строполих на земята. Обърнах се в паника и започнах да се дърпам назад. Алекс се беше въоръжил с тръба в ръка и ехидна усмивка.

            - Много не ви понасям вас меките китки, смятате, че светът трябва да ви дундурка само защото се мислите за различни, по- специални. Не ми трябваше много да се усетя какъв си като бяхме на плажа, достатъчни ми бяха жадните погледи, които ми хвърляше, когато си мислеше, че не гледам.- огледах се, опитвайки се да намеря нещо, с което да се отбраня, но нямаше нищо.

            - Какво съм ти направил, моля те, остави ме намира, не е нужно да продължаваш!- крещях с цяло гърло, усетих как сълзи напират в мен, това не можеше да се случва на мен, не и след всичко тази седмица, не е честно.

            Видях го само как замахва с все сила, затворих очи в очакване на моята присъда, явно наистина ще получа наказанието си, за това, което съм. Чух сериозен тъп удар и някой изпищя. Явно съм изпаднал в онези състояния където не усещаш нищо, чувствах се благодарен. Не бях готов да си отида от този свят, но може ли някой да обори това, което му е предначертано.

            В този миг усетих две ръце върху лицето ми, някой ме разтресе здравата и започна да вика, първоначално не успях да разбера какво ми казва, после познах гласа.

            - Да не си посмял да ме оставиш, чу ли?- каза Добромир през сълзи, хлипайки.- Обичам те, Деяне. Моля те, остани със мен.

            - До-до...- беше единственото, което успях да кажа с току-що отворени очи и зейнала уста. Не знаех, какво се случва. Бях почти убеден, че това е плод на въображението ми.

           

   Но целувката, което последва нямаше как да си я въобразя и в най-смелите ми представи- огнена и изпълнена с желание и с онази любов, която аз така безстрашно подарявах, усещах как се връща в мен. Успях някак да се освестя и леко се отдръпнах.

 

           -  Но, ти.. защо ме излъга, защо не ми каза.. защо се подигра с мен така..- въпросите извираха от мен и се вплитаха един в друг.

            - Всичко, което ти беше казала Виктория е лъжа, тя ни е видяла на стадиона последният път. Била е гневна, че съм крил всичко това от нея и реши да ме изпорти на родителите ни и станаха сериозни скандали. Тя знаеше, че ще идваш, затова реши да изчака отвън, уж само да те отпрати, но после я накарах да ми каже какво ти е казала, ако иска да си замълча пред нашите, че още пуши.- всичко звучеше твърде хубаво да е истина, но явно беше. Не исках да мисля повече, не исках да се чувствам изгубен, имах нужда да намеря себе си или поне правилният път.

 

            Замислих се за момент за моята мъдра старица, боже колко ми липсва. Какво ли би ме посъветвала. В този миг усетих някакво движение с крайчеца на окото си и задвижих поглед към рамото на Добромир и се вкамених от удивление. На рамото му беше кацнала лилава пеперуда. Нямах нужда от нищо повече, притиснах го силно до себе си и лениво потърсих устните му с моите.

            - Обичам те, Додо!- прошепнах между устните ни.

            Събудих се в стаята ми, в прегръдките на човека, когото обичам. Беше рано сутрин, слънцето тъкмо си проправяше път през пердето, когато телефона ми звънна.

            - Деян, хайде връщай се по-скоро, липсваш ни много, обичаме те, синко! – баща ми звучеше някак странно по телефона, все едно плачеше, а той никога не го е правил, поне не пред мен.- Добромир е много добро момче, каза, че ще те намери и ще се погрижи да се върнете живи и здрави, кажи ми, че всичко е наред.

            - Наред е тате…- едвам успях да го кажа, сякаш имах огромна буца пръст в гърлото, не усетих и кога съм се разплакал.- Утре се прибираме. И вие много ми липсвате и ви обичам. Ще ви звънна утре преди да тръгнем, чао.- побързах да затворя телефона, понеже знаех, че ако бях изчакал още малко щях да започна да роня крокодилски сълзи, а ме беше страх да не събудя Добромир.

 

            Върнах се в леглото и се сгуших до огромното тяло на Добромир. Созопол наистина е вълшебно място, а срещите, които се случват тук, променят живота ти и ти показват пътя, от който имаш нужда.

© Павел Дунев All rights reserved.

The work is a contestant:

Неочаквана среща »

10 Position

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Трогателен разказ! Звучи искрено и историята изглежда истинска, но най-важното е дълбочината на силните чувства, които си успял да покажеш неподправено, така че усетих драмата и на разказвача и на родителите му, както и безусловната любов на бабата.И да, Созопол е голяма магия! Имаш таланта на добрия разказвач! Поздрави от мен и успех!
  • Благодаря за съветите и топлите ви думи! Значат много за мен!
  • Павка, ако не е изповед: браво!
    Ако е лична изповед този разказ: два пъти браво за куража да споделиш с четящия свят своята история.
    Бягай от клишета като: “да режеш с нож напрежението във въздуха”. В последния си разказ и аз използвах едно подобно клише: нищо не казва и е тъпо. Иначе: поздрави от мен!
  • Всичко различно минава през противоречия. Хубаво е до нас да има винаги човек, който ни разбира.
    Желая успех на разказа ти!😍
  • И аз имах една такава баба, която все слагаше малко парфюм, за да не миришела на старост. Успех!
  • Благодаря много !
  • Интересна история.Добре изграден психологически образ на лирическия .Успех!
  • Всеки има своята лилава пеперуда - или по-скоро необходимостта да повярва в собствения си избор, който е толкова тежък, че не може да го направи сам и толкова лек, колкото пеперудата, на която стоварваме тази тежест. Успех!
  • Наистина е така. Благодаря!
  • Бабите са мъдри.
    Успех!
Random works
: ??:??