Първо обедняваме духовно. После материално.
Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, толкова по-богати се оказват онези, обладаващи нашата духовност. Малкото, което имаме, е нещо, което те не могат да присвоят никога. Но то е важно. Все пак сме хора. И те изстискват лимона на изцеденат ...

Тъй драскам си от памтивека,
със стихове изписах и небето.
Съдбата ми ни тежка е, ни лека,
и кръста нося с лекота, додето
описвам с думи прости, непревзето, ...

Сън
Музика и текст - Павел Серафимов
В една нощ лунна сънувах странен сън -
Крачех бос бавно по суха трева.
И въпреки гъстата мъгла навън, ...

Разплискан като майски дъжд –
внезапно тръгнал пристани да дири
в полетата с бъбрива ръж
и в дворчето с ръждиви ориентири,
тъй мракът вън се разпиля – ...

Диментори са босите мъгли и пулят се в стъклата като призраци.
В очите отчаяние вали, изпиват радостта ми и изнизват се.
Събирани през многото лета, изчезват спомените съкровени
засмукани от гладните уста, а болката навлиза със свистене.
Диментор е и вятърът бръснач, дочувам как се киска като смахнат, ...

РИТОРИЧНО
„Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!...” ...

... защо крещят пияниците вън, защо трошат бутилки на асфалта,
защо превърна се в кошмарен сън и ни мори животецът ни калпав,
в озъбен ден без маска и без грим защо така се мразим помежду си,
защо на безразличие воним? – по гари, по пазари, в автобуси,
додето сутрин с третите петли се будят с обич д ...

Това небе не спира да сълзѝ,
ноември ли оплаква, есента ли?
За много суши влага са събрали,
отдавна оголелите брези.
Листа – довчера златни гази бос, ...

... Бог е дъжд над тихия квартал, просякът с паничката пред храма,
гларус – край комина ми слетял, котенцето в скутеца на мама,
Бог е в парка светлото дете – жално за балончето си плаче,
паячето – взело да плете под стрехата слънчево хамаче,
Бог е вятър в злачните лъки, де родът ми легна – да почине, ...

Научи ме, врабецо, да бъда корав като теб.
Да посрещам студа всяка зима с гърдите си крехки
и когато челóто ми пука, смразено до лед,
да не спирам да пърхам, доволен, че жив съм и днеска.
Научи ме на мъдрост, врабецо – как с други врабци ...

Отива си с предзимната двуколка,
лети и цветовете щедро ръси,
попита ме, обичам ли я, колко,
в сърдечните си, скрити земетръси.
Обичам я в най-тихото щастлива, ...

Грозен, счупен прозорец за мен е светът,
в тази режеща дупка се губя.
Търся нашия дом, но дори да летя,
закарфичва ме страх пеперуден.
Вехне стръкче усмивка. Изсъхва почти ...

Пораснах, мамо. Приказките детски,
от теб нечути, също не разказах.
Май всичко вече срещнах. Не е лесно,
но някак се опазих от омраза.
Светът е свят – откакто ти замина, ...

Дали ще се завърнем по-потребни
по жиците превърнали се в струни
и цялото богатство ще е време,
защото ще се харчи помежду ни,
на нотите в отвесните чертички, ...

Аз сигурно изглеждам шушумига,
тъй както слизам вече към стоте –
седя – и пиша книга подир книга,
и все се питам – кой ще ги чете?
Тъй както трупа мравката трошици ...

Врана на подскоци тъпка сняг, сто покривки вятърът отупа.
Нещо си говори, грак след грак, кой корички две ще ѝ отчупи.
Като гълъб, топнат в топка мрак, (а небето пети ден не спира)
рови и претъпква пак и пак... минус, хикс, кавички цяла диря...
... Презимувахме къде ли не, лятно кукувиче ни окука, ...

И изстинало, слънцето преспите къса със пръсти –
вчера паднали, днес са в последния стадий на рак.
Там, на двора, цинично спокоен, подпрял се е кръста.
Черен, мършав до сухо. Прилича на гарванов крак.
Хризантеми на чифтове. Бледи и неми роднини. ...

А ангелите още са до нас,
дори когато всичко помътнява
и е мухлясал истинският квас,
сърцата ни обида изтощава;
когато изкушени от върха, ...

От хиляди лета пастири слепи
са ни повели някъде нагоре,
където ни очакват сухи репеи,
изтръгнати от ветрищата корени,
където подир дъжд едва покълва ...

Не ни е нужен Бог да ни погуби,
свободна воля нявга ни е дал.
Премазани от времената груби,
превръщаме се в топчици от кал.
И не калта онази, от която ...

Дали от всичките надгробни камъни,
да не направя стълба, да съм близо?
Небето плаче, свило се от нямане
и си раздира облачната риза.
Не ми остана риза неразкъсана, ...

Навързах въздуха ви в броеница.
Накапах свода с восъчни вини.
Не съм, не бях, не ще и бъда – птица,
а само облак, който се мени.
Под мен – гори, поля и океани, ...

След толкова обиди и закани,
остатъци от празничния шум,
след клетвите и парещите рани,
и истините, казани наум,
остана ли поне искра надежда, ...

Сякаш мъртвите шепнат – сипе вятърът сухи листа.
И душата ми сякаш от голите клони ти кима.
Прекоси листопада – и влез подир мен в есента.
И не питай какво те очаква във моята зима.
То е тихо и кротко като сняг, през нощта навалял. ...

Ужасно ми се иска да ги няма: съседите; стената помежду ни;
онези шест излишни килограма и месеците, северно от юни...
Съседите навярно са ни чули — мълчим си. И на тях им е конфузно!
Хем зрели сме, презрели като дюли. Хем още да сме честни ни е гузно.
Симптом е. Вероятно е заразно... Сърцата ни в к ...

... щом тръгна в прегорелите треви да си проводя залеза на хълма,
душата ми се учи да върви, и – цяла! – с проста радост се изпълва,
че слънчицето беше днес добро – и сумракът драперии му стелва,
над мен ще сипне звездното сребро небето от бездънната си делва,
не знам успях ли в миналия ден със всек ...

На път съм да взривя простора –
от дълго време самотувам.
Денят е празен и без хора.
Не знам с кого ще се сбогувам?
Слънца в зениците ми бликат. ...

Графит съм на стената в този град,
жестоко време ме изографиса,
не зная и чертите ми какви са,
дали съм стар и грозен, или млад.
Край мене – минувачи, шарен свят ...