Не зная дали ти разказах, когато
погалих гласа на морето,
гнездеше в душата ми бисерно лято
от няколко мокри куплета.
И как нарисувах по ситния пясък ...

... изкачвам невъзможни стъпала към бъдещето, дето все не идва –
животът ми докрай се опетла, съдбата беше с мене страшна свидла,
катерих се към следващия връх и срутвах се във бездна подир бездна,
остана ми последна глътка дъх – и пея! – миг преди да си изчезна,
през неосъществимости безброй търкал ...

Спестила съм усмивки – милион.
А те не струват даже и петаче,
Да можеше да грейнат нейде, щом
отчаян някой иска да заплаче.
Да стоплят друг – макар и непознат, ...

"Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана..."
Никола Вапцаров
Пролетта не дойде. ...

(или... когато слушам Вагнер)
Виж. Погледни я. Скандалът е тя.
Даже мълвата по тъмно е също
извор-проклятие с жива вода –
дави огнище, а после прегръща. ...

Понеже от последната си риза
направих на небето летни кръпки,
ще трябва много тайно да излизам
по тъмно.
Като котка – с тихи стъпки – ...

И тази нощ градът ще спи, и глух
ще е, щом тихо вятърът засвири
и нежно ангелите снежен пух
ще сипят върху старите чимшири.
Ще накривѝ коминчето калпак, ...

... в меката софийска вечер, както скитах по "Леге",
сякаш с поглед ме съблече – и ме спря едно ченге,
нищичко не бях му сторил! – стихчета редих наум –
варненско дърво без корен, спряло в подлеза на ЦУМ,
пита: – Имаш ли пищови? – аз отвърнах късо: – Не! – ...

Заседна в шията ми буца страх
с болезнено преглътната обида.
Изплаках най-щастливия си смях
и вече съм готова да си ида.
Денят ми посивява. ...

Къде съм аз? Душата ми – вселена,
пътува между бъдеще и минало.
От хиляди звезди е осветена,
дори когато в ступор е застинала.
Къде съм аз сред многото въпроси ...

Правим си весело.

Наскита ли се, блуднице Любов?!
Я, виж се - свита, гола, боса...
Премръзнала висиш пред моя дом -
от Камък... топлина, подслон да просиш.
Е, влизай... Нощ е. Иде дъжд... ...

Всеки ден по мъничко се губим.
Ден по ден. След мене идеш ти.
Не мисли за мен като за друго,
сещай се за мен като за стих.
Онова, което те тревожи. ...

Ти си моята мъничка тайна,
дето пазя от всички ревниво.
Спряла в мене прашинка случайна,
в топла обич порасла, красива.
В най-най-тихото ъгълче скрих те ...

Скъпи, Дядо Коледа, прости ми!
Някак си, пораснах много бързо.
Ако можеш, детството върни ми,
за да мога тяло с ум да вържа.
Че сега е много трудно, дядо. ...

Първо обедняваме духовно. После материално.
Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, толкова по-богати се оказват онези, обладаващи нашата духовност. Малкото, което имаме, е нещо, което те не могат да присвоят никога. Но то е важно. Все пак сме хора. И те изстискват лимона на изцеденат ...

Тъй драскам си от памтивека,
със стихове изписах и небето.
Съдбата ми ни тежка е, ни лека,
и кръста нося с лекота, додето
описвам с думи прости, непревзето, ...

Сън
Музика и текст - Павел Серафимов
В една нощ лунна сънувах странен сън -
Крачех бос бавно по суха трева.
И въпреки гъстата мъгла навън, ...

Разплискан като майски дъжд –
внезапно тръгнал пристани да дири
в полетата с бъбрива ръж
и в дворчето с ръждиви ориентири,
тъй мракът вън се разпиля – ...

Диментори са босите мъгли и пулят се в стъклата като призраци.
В очите отчаяние вали, изпиват радостта ми и изнизват се.
Събирани през многото лета, изчезват спомените съкровени
засмукани от гладните уста, а болката навлиза със свистене.
Диментор е и вятърът бръснач, дочувам как се киска като смахнат, ...

РИТОРИЧНО
„Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!...” ...

... защо крещят пияниците вън, защо трошат бутилки на асфалта,
защо превърна се в кошмарен сън и ни мори животецът ни калпав,
в озъбен ден без маска и без грим защо така се мразим помежду си,
защо на безразличие воним? – по гари, по пазари, в автобуси,
додето сутрин с третите петли се будят с обич д ...

Това небе не спира да сълзѝ,
ноември ли оплаква, есента ли?
За много суши влага са събрали,
отдавна оголелите брези.
Листа – довчера златни гази бос, ...

... Бог е дъжд над тихия квартал, просякът с паничката пред храма,
гларус – край комина ми слетял, котенцето в скутеца на мама,
Бог е в парка светлото дете – жално за балончето си плаче,
паячето – взело да плете под стрехата слънчево хамаче,
Бог е вятър в злачните лъки, де родът ми легна – да почине, ...

Научи ме, врабецо, да бъда корав като теб.
Да посрещам студа всяка зима с гърдите си крехки
и когато челóто ми пука, смразено до лед,
да не спирам да пърхам, доволен, че жив съм и днеска.
Научи ме на мъдрост, врабецо – как с други врабци ...