Август тръгва си полека
в прегорелите треви.
Време ли е? Вече? Нека.
Прав му път. Да си върви.
В жълто, алено, ръждиво... ...

Животът като блато се размъти.
Напряга лицемерието жили.
Лицата ви съм виждал много пъти.
Душите си, обаче, в мрак сте скрили.
С оголен зъб и нокти на чакали, ...

И мравките усещат, че е лято,
полазили по слънчевата пита,
но помнят как търкаляха зърната
и мелеше ги буен дъжд с копита.
А в светлата игра е много жарко. ...

Носете си новите дрехи, момчета...
Стефан Цанев
Носете си новите дрехи, момичета.
Носете и старите също.
Не се притеснявайте кой ви обича, ...

Властта у нас битува несрамежливо. Придобила е себе си и вече няма нужда от воля на избора, на избирателите. Надмогнала е демокрацията и сега вече се усеща епично.
Изборът е неин. Тя е безродна аристокрация, облечена в ефирното безвластие на овладяния народ.
Всичко лошо е зад нея. Доброто е чрез нея ...

И накрая, и след края, ще съм непокорна, знай,
и да има, не желая да съм в тъп, сладникав рай.
В ада като мен не взимат. Твърде луда ли съм? Вече?
Шеметният микроклимат... Не душа, а стих – предречен.
Триста откачалки крия, всяка е със собствен стил, ...

Лятото ми лепне по петите,
вае стъпки като раковина.
В пясъчните кули бризът свит е –
тъжно му е. Юли си замина.
Август е разперил пак крилете, ...

Не питайте творец защо е тъжен
и често се потапя в самота.
С отнесена усмивка ще излъже,
че е добре, че чака чудеса.
Не питайте! В душата не ровете! ...

След многото отминали лета,
в които шепите със слънце пълнех,
сега ме топли само мисълта,
че божието зрънце в мен покълна.
Намерих се сред гъстата тълпа, ...

Тази моя безкрайност съвсем се износи и падна
върху пътя, протрит от нозете на хиляди луди.
Не за битки безмилостни беше душата ми гладна,
но на ситите вълчият глад за живот я събуди.
Този свят, разчертан на минути и дребни монети ...

Държах го под ресниците си гъсти,
да не отлитне – трепетен и плах.
И часовете стъпваха на пръсти,
край този сън – с предчувствие за грях.
Събуждането сякаш бе присъда, ...

Между вчера и утре е лято,
слънце – праскова с морски очи.
Всяко стръкче зелено е свято,
всеки птичи глас чудно звучи.
Няма как да се спреш да обичаш, ...

Няма път, по който да се върнеш –
смете го на юли зноят зъл,
плъзва леко мисълта кахърна –
тръгна си, тъй както бе дошъл!
Тръгна си, а каза, че оставаш… ...

На Емо
Защо не могат двамата да тръгнат
по синята небесна стръмна стълба?
Остава Долу някой да потръпва
и спомените да подрежда дълго. ...

https://www.youtube.com/watch?v=PAkVUeiiKdE&list=RDPAkVUeiiKdE&start_radio=1
Не ме прекъсвай, моля, те, недей,
едва донесох куфарите с думи.
Часовникът престана да боде,
стрелките се отскубнаха безумни ...

Дори след толкова несбъдване и нямане,
Животе мой, не жаля нищо. Взел си, взел си.
Бе влакът стар, а неподдържаните релси
се виеха към пропаст и валяха камъни...
Ако погледнех скришом другите, трапезите, ...

Приемам. Всяка тръпка е с финал.
Завършек безпощадно прозаичен.
Подготвен, неподготвен, си узнал –
животът е забавен, но логичен.
Затваряш и последните врати, ...

Да, мога да живея тихо и смирено,
вулканът в мен да е огнище с кротък плам
и да те приласкавам с котешката леност,
и името си мога на нощта да дам.
Защото всъщност промених се. Неизбежно. ...

Сънувах ли, сънувам ли минутите,
на искрено доверие и нежност?!
В душата ми тъй тъмно е и смутно е.
А мислите ми вдигат сто метежа.
Повярвах ли наивно аз на думите, ...

Фатих Кадир ага постла молитвеното си килимче под цъфналата липа, за да кланя своя сабах намаз - сутрешната молитва. В тоз ранен час зората още не беше пукнала и конакът бе потънал в блажена тишина. Само заптиите, дето вардеха портата, бяха на поста си, чакайки скоро да свърши нощната им смяна. Няма ...

Мое мъничко снежно човече,
от запустелия двор на живота.
Студът във любов ти се врече.
Пролетта ще е твойта Голгота!
А пък мен топлинката крепи ме... ...

- Режи, мале... Режи, да не ти е жал!- Магдалена хвърли бегъл поглед към земята.
Пролетният вятър поде златните ѝ като пшеница къдрици и ги разпиля почти до плета, де разделяше двора им от китните градини на Христо.
Боже, колко много го обичаше, как топло ухаеха дланите му!...Жадна вече бе да срещне ...

Този дъжд е беглец,
по оковите слиза,
ловки пръсти протяга,
сълзите краде
и чернилки отмива ...