Огледалото /част 14/

        Сара размърда тялото си. С големи усилия отвори очи. Бяха се слепнали от гурели. Примигна няколко пъти. Ярка светлина озари очите й. Стана й още по-трудно да се фокусира. Беше легнала на една страна с ръце към гърба. „Странна поза”, помисли си тя. Сви крака към гърдите си и осъзна, че са вързани. Размърда пръстите на ръцете си. Бяха изтръпнали. Бодлички я боцкаха навсякъде. Изчака неприятното чувство да премине като през това време се опита да отвори очи. Не усещаше възглавница под главата си. Напротив, всичко бе твърдо, ръбесто и неудобно.
        Напрегна всички мускули на тялото си, за да се изправи доколкото може. Седна и почувства как огромна буца в гърлото й не и позволява да преглътне. Сълзи изпълниха гуренясалите й очи.
        Беше в лодка. Насред морето. Под яркото жулещо слънце.
        - Събуди ли се, нещастнице?
        Сара извърна поглед и го видя. Огромната мъжка фигура, гребяща с отмерени движения. Писък се зароди в гърлото й, но излезе само нещо като свистене. Болеше я. Цялото й тяло. А гърлото беше най-зле – пресъхнало, зачервено, парещо. Лек ветрец надигна роклята й и разголи посинелите й колене. Очите й... Щяха да изскочат от ужас.
        - К-к-какво ще правиш с мен? – гласът й бе дрезгав и грачещ.
        - Това, което заслужаваш! Ще нахраня рибите с теб!
        - К-к-какво?
        Сара се размърда, опита да се освободи от въжетата, с които бяха вързани глезените и китките й, но се оказа напразно усилие.
        - Не ме карай да се смея. Нали не мислиш, че има къде да избягаш? Точно тук? – мъжът описа кръг около себе си – Твърде далеч сме от брега, ако не си забелязала.
        - Какво искаш от мен? – гласът на Сара се окопити. Беше по-силен, но всяка дума й причиняваше болка и неимоверно усилие.
        - Вече нищо.
        - Тогава ме пусни! – изстена Сара. Осъзна, че при дищането я болят и дробовете.
        Мъжът не отговори нищо. Сара го гледаше и се чудеше откъде й е познат. Знаеше, че го познава. Очите му. Те караха кръвта й да замръзне въпреки жегата. Имаше нещо ужасяващо в тях. Той я гледаше без да отклони поглед от лицето й, като едновременно с това не спираше да гребе.
        И тогава си спомни.
        Имаше едно момче в училище, с което бяха се сприятелили. Той бе слабичък и не толкова добър ученик. Не го биваше по никой предмет. По-големите ученици го биеха почти всеки ден и му обираха джобните. Сара го съжаляваше. Но и мъничко го харесваше. Имаше хубави черти. Въпреки слабото му тяло. Но най вече харесваше зелените му очи. Бяха едни такива светли. С малки сини точици в тях.
        Сара решаваше домашните му. Живееха в съседни къщи. Ходеше у тях да му ги носи. Но следеше баща му да не е тях, защото тя не го харесваше. Беше страшен. И странен. А и притежаваше оръжие. Което го правеше и опасен.
        Веднъж Сара настоя да се качи в стаята му. Беше решила да му признае за чувствата си. Когато влязоха в стаята, тя хвана ръката му. Не беше много сигурна какво и как трябваше да го направи, затова просто долепи устните си към неговите. Беше първа целувка и за двамата.
        - Обещавам ти, че винаги ще те обичам и винаги ще бъда до теб!
        Не запомни какво стана по-нататък. Не запомни какво й отговори той. Просто знаеше, че той също беше влюбен в нея.
        - Ти ме излъга! – фигурата прекъсна спомените на Сара.
        - За какво съм те излъгала?
        - Каза, че ще бъдеш винаги до мен! Че ще ме обичаш! Помниш ли?
        Инк. Името му бе Инк. Още спомени изплуваха в съзнанието й. Как беше станала отличничката на випуска; балът; танците; как непознати момчета я канеха на кафе – и тя приемаше. След като завърши гимназията, отиде да учи в колеж. Далеч от Инк. Там тя срещна съпруга си, ожениха се. И Инк остана част от миналото й.
        - Да. Да, спомням си.
        - Не обичам да ме лъжат! Чу ли, Сара?
        Инк погледна гневно Сара. Сините точици в очите му бляскаха като светкавици.
        - Но ние бяхме деца! – изхлипа Сара.
        - Децата не са ли хора, Сара?
        - Да. Хора са. Но...
        - Кажеш ли нещо, трябва да държиш на обещанието си. Независимо на каква възраст си!
        Сара усети, че каквото и да каже, Инк е непреклонен. Оставаше й едно – да се помоли за чудо.
        - Спазил съм всяко едно обещание, което съм дал на някого. Или на себе си. А помниш ли какво ти казах тогава?
        Сара поклати глава. Наистина не си спомняше.
        - Казах ти, че ако ме предадеш, ще дойда да ти отмъстя.
        Да. Вярно. Сара си спомни и продължението на заканата.
        „Ако ме предадеш, лично ще те срещно с Посейдон!”.
        Тогава тя си падаше по гръцката митология и му разказваше за боговете.
        И разбра.
        Инк винаги си спазваше обещанията.
        - Съпругът ми ще ме търси.
        - И?- попита саркастично Инк.
        - И когато не ме намери у дома, ще се обади на полицията. И ще те пипнат!
        - Това няма как да стане.
        - Какво имаш предвид? Как така това няма как да стане? Съпругът ми...
       - Съпругът ти вече е мъртъв!
        Сара замлъкна. Дишаше едва-едва. Болеше я навсякъде. Но физическата болка бе нищо в сравнение с душевната. Марк бе нейната духовна половинка. Да, вярно, Сара обичаше Инк. Но като деца. Онова беше различно. Просто детско увлечение. Любопитство. А Марк... Той бе всичко за нея. И тя за него. А сега него го нямаше. Заради нея. Защото се беше влюбила в неподходящия човек. Беше обещала нещо, което нямаше как да спази.
        - Какво си му направил? – изкрещя Сара, от което я заболя гърлото още повече.
        - Нищо. Просто се подхлъзна и падна върху брадвата ми. Няколко пъти. – сви рамене Инк. Огледа се и спря да гребе. – Мисля, че това е подходящото място.
        Сърцето на Сара биеше в луд ритъм. Гърдите я боляха, краката й бяха изтръпнали, главата й бумтеше. Въздъхна. Щом Марк вече го нямаше, за какво й бе да се бори? Нямаше кой да страда за нея. Родителите й бяха починали, нямаше деца, братя или сестри... Беше сама. На края на света. С единствения, когото бе обичала. Може би истински. Кой знае... Нямаше сили да се бори. Искаше й се. Наистина би й се искало да поживее още. Да стане майка някой ден. Но това нямаше как да се случи. Не и след днес.
        Инк извади джобно ножче и хладилната чанта, която бе в краката му. Отвори го и се усмихна. Наведе  се отново и измъкна банка с кръв. Сара сбърчи вежди. Какво ли бе намислил?
Инк разряза банката и изля кръвта в морето. Тя се разтвори, образувайки голямо розово петно.
        - Значи наистина смяташ да ми организираш среща с Посейдон.
        На Сара вече не й бяха останали сили. Беше жадна. Устните й се бяха нацепили. 
        Инк се усмихна и се приближи до нея. Сара не помръдна.
        - Аз поне държа на думата си, скъпа.
        Помогна й да се изправи. Сара залитна, но Инк я държеше здраво. Подуши я. Обилза скулата й и похотлива усмивка изгря на лицето му.
        - Усещам страха ти.
        - Не ме е страх от теб! – изкрещя Сара.
        - Дори сама не си вярваш. – засмя се Инк.
        Отдръна се от Сара и се огледа. Наоколо нямаше нищо. Само солена вода. Вълните поклащаха лодката в такт.
        - Знаеш ли, винаги съм се чудел защо хората лъжат. Какво ги кара да го правят? Просто изпитват потребност да правят ли? Нужда? Да скрият истината? Да я украсят, за да се хареса повече? Не го разбирам. Аз никога не съм лъгал. За нищо. Дори за съпруга ти преди малко. Той наистина е мъртъв. И, колкото и да го идеализираш, той също беше от лъжците. Правеше се, че не те познава. Е, поне в началото. Докато не си изгуби ръката. После стана много словоохотлив. Но вече бе късно. – Инк зарея поглед в далечината – А, ето ги и моите приятели. На тях не им пука кой е лъжец и кой не е.
        Сара се обърна и проследи погледа му. И застина. Няколко перки приближаваха към тях. Акули. Бяха надушили кръвта.
        - Е, скъпа моя, дойде и твоят час да си изтърпиш последствията.
        Инк погледна към джобното ножче и със замах наръга на няколко места Сара в корема. Тя се сви, но нямаше как да обрамчи корема си с ръце, защото те все още бяха вързани зад гърба й.
        Акулите приближиха лодката. Кръвта шуртеше от прорезните рани. Очите на Сара се изпълниха със сълзи. Животът й премина като на лента. За миг си представи какъв би бил животът й, ако не бе обещавала на Инк нищо, а просто му разкриеше чувствата си. Или ако простo бе продължила дружбата им и отклонявала всяко предложение за кафе. Ако бе останала с него, а не заминала да учи. Дали всичко би било различно? За нея? За Инк? За двамата?
        Докато си задаваше въпроси, на които нямаше как да отговори, усети как Инк я спъна. Тя загуби равновесие и цамбурна във водата.
        Въздухът експлодира от дробовете й. Мяташе се като риба, уловена в мрежа. Виждаше как балончета излизат от устата й и отиват нагоре към повърхността. Беше красиво. Слънчевите лъчи проникваха дълбоко в морето. Или поне на нея така й се струваше.
        В един от пристъпите на умопомрачение видя два чифта остри зъби да се приближават към нея. В миг усети остра непоносима болка и видя половината от тялото си как бе отнесено от едната акула.
        Затвори очи.
        И всичко изчезна.
        Обещанието. Любовта. Животът й...