Тези плъхове... Стоеше отгоре и ги гледаше. На моста над Перловската река минаваха толкова много хора и возила, а никой не ги забелязваше долу, сякаш този свят под повърхността не съществуваше. Правеха поредния ремонт на улицата и сега имаше временна спирка – разбира се, на място, където беше трудно за слизане и качване. От тук минаваше някакъв раздрусан стар рейс, който трябваше да го отведе към службата. Имаше малко чакащи, тъжни и унесени като времето, беше края на лятото и реката едва се движеше в окаяното си корито.

     Возилото дойде, всички се качиха, а той остана. Не бързаше. Искаше да погледа.

    – Шефе, какво чакаш? – подсвирна му шофьорът. – След двайсет минути е следващият. Размърдай се.

     Обърна поглед и се огледа. Не беше шеф. Чантата го правеше да изглежда така. Искаше да постои още малко тук. Отсреща свиреше на акордеон възрастен мъж, свирепо усмихнат, а жълтото на дърветата правеше картината съвсем уместна за нещо. От това нещо имаше нужда.

     – Карай! – помаха. – Няма да се качвам. Само чакам. Давай, началник!

     Шофьорът врътна дясната си ръка към челото, сякаш завинтваше крушка, и потегли. Ненормалници в тоя град – колкото щеш. И всичките изглеждат като началници.

     Имаше много боклуци надолу под моста. Какво ли не. Харесаха му кутиите от консерва. В тях винаги имаше нещо значително, блещукаха. Реши, че си заслужава да ги огледа. Слезе внимателно, опря се на коренищата на старите букове, после намери гума и я използва за шейна, пързулна се с нея по влажния хълбок на стърнището и се озова насред коритото на реката.

     Така. Отупа се и обърса чантата. Оттук отдавна не беше минавал никой.  Човек. Миришеше зле. Огледа се. Плъховете бяха навсякъде. Отгоре не се виждаха така добре. Бездомници. Търсеха нещо, а дългите им опашки се виреха и подскачаха. Тръгна след тях. Имаше две препечени филии с мас по средата за обяд, в чантата беше този сандвич, но усети, че сивите опашатковци надушват нещо по-вкусно. Работеше в отдела за вътрешен контрол във финансова институция и заплатата му едва стигаше да си плаща сметките и да дава някой и друг лев на децата. Шефовете му взимаха по двайсет хиляди на месец. Но той нямаше техните качества – бяха простаци.

     Доволни като тези плъхове. Повървя малко след един, който изглеждаше по-бавен и съсредоточен. Той знаеше какво търси.

     – Чакай малко, плъхо! – задъха се. – Накъде ме водиш? Не мога да те настигна.

     Плъхът не му отговори. Не обичаше да разговаря с човеци, те от дума не разбират, така знаеше.

     – Добре, настигнах те. Благодаря, че поспря. Кажи сега... накъде – запъхтя се. – Накъде вървим?

     Мустакатото сиво животно подви опашката и пак побягна. Той – след него. Не мина и четвърт час, когато откриха цяло съкровище – полупълен пакет с вкусна храна, незнайно защо изхвърлена в коритото на реката.

     – Брей! – зачуди се финансистът. – Хората изхвърлят толкова много неща! Вървя отскоро из това корито, цялото е измазано с вар и цимент, камъни, облицовки, като да е пирамида на щастието, защо ли са прахосани толкова пари? За плъховете е това изкуство, тая грижа, предполагам. И те са си намерили място. И път. И добре оцеляват, мамка им.

     Плъхът го изпревари, докато разсъждаваше епично и завистливо, и захапа сандвича с едро парче месо. Показа му задника си и размърда опашка победоносно. Финансистът се  ядоса се и разрови в пакета. Нямаше други материални активи. Направи одит на цялата вътрешност. Все пак намери отхапан сандвич с майонеза и пилешко. Беше съвсем пресен, нямаше и два дни. Нахрани се добре и дори оригна. Странно, замириса на риба от дъха му. Огледа се – никой не го чу, не го и видя. Тук беше незабележим. Така искаше да бъде.

     Полегна върху найлона до пакета. Чу как бавно шурти водата. Река е все пак. Може да има и рибки в нея. Защо не? Такаа. А сега? Сутрин беше още. В работата никой не го чакаше, само труда му искаха. Кофти е да ходиш на работа само за да даваш. Неприлично е. Но трябваше да отиде.

     – Ей, плъх! – провикна се. – Ще дойдеш ли с мен, колега? Не ме гледай така? Как къде? На работа. Не е нещо особено. Не правиш нищо и ти плащат за това. Само от време на време те глобяват, задето не си направил онова, което не бива. Сложно е, нали? Ние работим с европейски директиви. Там за всяко нарушение те глобяват с по три заплати. Демек, за да умреш. Разбираш ли?

     Плъхът изгриза остатъка от сандвича и се шмугна в чантата на експерта по вътрешен контрол във финансова институция. Май го беше чул. Но и да не беше така, май схващаше смисъла на думите.

     След малко излезе и гледаше хитро с черните си очи.

     – Какво? Не ти ли хареса моя сандвич? Май не, а?

     Плъхът не помръдна, само се обърна и загледа минаващият рейс отгоре. Дочу как дойдоха двама работници да ремонтират улицата – това ставаше всеки ден. Работеха само до обяд, за да им дадат пари за ракия. После се пръждосваха. Европейска работа. Усети отново с влажния си нос лошия вкус на сандвича, оня с маста, в чантата на финансиста, мустаците му потрепериха и го погледна – този път съжалително. Този човек щеше да закъснее за работа. И не се учуди, когато го чу да се моли:

     – Плъхо, човече, като на брат ти говоря... Ще ме вземеш ли на работа при тебе? Ще ти одитирам целия канал. Пари не искам, знам, че не заслужавам. Владея два езика. А? Не знам дали тук се прилагат международни счетоводни стандарти, но ако се налага – и с тях съм добре. Няма проблем. Регламенти, европейски директиви – знам ги. Само кажи какво ти трябва, и ще го направя. Деца имам. Моля.

     Плъхът наведе глава и почеса мустаци. Качествата на кандидата не удовлетворяваха напълно изискванията му. А и щом има деца, значи няма да има достатъчно време да даде всичко от себе си. Тук работното време беше ненормирано.

     Обаче финансистът продължи:

     – И ще ти давам всичко намерено... ти ще раздаваш порциите. Колкото дадеш – толкова. Не съм алчен. А, плъхо? Кажи бе, човек, съгласен ли си?