Тези плъхове... Стоеше отгоре и ги гледаше. На моста над Перловската река минаваха толкова много хора и возила, а никой не ги забелязваше долу, сякаш този свят под повърхността не съществуваше. Правеха поредния ремонт на улицата и сега имаше временна спирка – разбира се, на място, където беше трудно за слизане и качване. От тук минаваше някакъв раздрусан стар рейс, който трябваше да го отведе към службата. Имаше малко чакащи, тъжни и унесени като времето, беше края на лятото и реката едва се движеше в окаяното си корито.
Возилото дойде, всички се качиха, а той остана. Не бързаше. Искаше да погледа.
– Шефе, какво чакаш? – подсвирна му шофьорът. – След двайсет минути е следващият. Размърдай се.
Обърна поглед и се огледа. Не беше шеф. Чантата го правеше да изглежда така. Искаше да постои още малко тук. Отсреща свиреше на акордеон възрастен мъж, свирепо усмихнат, а жълтото на дърветата правеше картината съвсем уместна за нещо. От това нещо имаше нужда.
– Карай! – помаха. – Няма да се качва ...