Скръбна вест

 Вечер Бай Ценко може и с хляб и с пастет да мине. Ако няма пастет – майонезка. Ако не е майонеза – буркан с домати  ще отвори, ще му резне един кромид и готово. За него не е важно дали ще има манджа, а дали ще има салатка. Зиме, лете - салатка да е! Той даже и на туршията и казва салатка. Не че е някакъв страстен любител на салатите, туршиите или някакъв си там вегетарианец. Че кой по нашия край ти яде само салатки!   

Специално бай Ценко го знаят от Ружинци до Чупрене и от Белоградчик  до Ново село.  Виждал съм автомобили да идват чак от Кула и Видин за неговите еликсири. След като изучи синовете си, умря жена му и се пенсионира бай Ценко се захвана  и направи двора си на овощна градина. По-хубава от неговата кайсиева съм пил само в Свищов. От цялата околия идват за ракия при него, че и кръчмата ни зарежда даже. Ама да вземеш да го попиташ какво слага в казана за да го докара тоя цвят – няма да ти каже.  Кой току-така ще си издаде майсторлъка и ще си захвърли бизнеса! И от него знам – ракията за пияниците, салатата за познавачите. Зелената пролетна салата (дет е с марули и репи) – лека ябълкова. Шопската – сливова.  Сирене с праз – крушовица. Туршийка – гроздова (от по-силната) ...и така нататък и така нататък.

            Обаче в късно лято и ранна есен не можеш да го намериш никакъв. От сутринта впряга магарето, мята найлоновите чували и тръгва по баири и поля. Събира си човека круши, ябълки, дюли, сливи и въобще квот намери. През ноември зарежда казана и....

Отбива се и в селската кръчмата,  но  рядко. Наминава по-скоро да си  поприказва с някой, да договори покупка на плодове или продажбата на готовия  продукт. Подозирам, че големите съкровища си ги пие сам у дома си пред телевизора. (Със салатка!) Като събеседник също не е никак лош. Все пак именно заради такива нашенци посещавам кръчмата и аз. Не го правя за да говоря със тях. Предпочитам да ги наблюдавам отстрани и просто да попивам живота им.  През лятото нашата кръчма е пълна с народ.  Който мине по главната улица се ще влезне, дори и да не му се пие. Ей  така за единия лаф ще влезне. А пък вечерно време, когато се разпеят щурците и мушичките започнат да въртят кръгчета около крушките, да ти е кеф да си вземеш една ломска бира и да седнеш да слушаш дядо Станьо. Януари е друга работа.  Много тегав месец.  Някой заблуден шофьор - снабдител може да се отбие да удари  някоя супичка.  Някой пубертет ще влезе за едно кафе и толкоз! Вечер може даскала, Мирчо, Станьо и бай Ценко да изиграят едни карти, да избистрят политиката и това е!

            Точно в тази наша кръчма бях седнал в един такъв  безлюден януари. Пиех кафе. Бях сам с лаптопа си, но ми беше тъпо и отегчително. Чудех се дали ако изпия едно уиски ще ми дойде вдъхновението. Почти щях да го направя, когато вратата обаче се отвори и в кръчмата влезе именно  бай Ценко. Той изглежда не ме забеляза, защото гледаше пред себе си някак все едно, че нищо не вижда.  Още Д-то му не бе докоснало стола,  когато се обърна към кръчмарката:

          - Имаш ли от онази моята, чупренската сливовица?

          - Имам.

          - Сипи ми една  и резни некоя краставичка. – каза той,  след, което се настани до печката с празен поглед в телевизора.

Тя се оттегли зад  тезгяха и отмери една стограмка с поглед, с който сякаш, горката, се чудеше кой ли е умрял. Забелязах, че едва не се поряза докато режеше  киселите краставички. Никога нито аз, а изглажда и тя, не бяхме виждали бай Ценко такъв. Личеше, че нещо е станало, но тя не посмя да попита. 

            След малко обаче вратата отново се отвори и тя погледна, като спасител влезлия дядо Станьо, който тропна с крака за да отърси снега.  Стареца забелязя умисления Ценко  още от прага и веднага седна при него с директен въпрос:

          - Какво е станало Цене?

С  въздишки между изреченията,  дет да ти скъсат сърцето, Ценко отговори:

          - Сутринта се успах. –  Не че съм имал работа де... Просто съм свикнал моя Пейо да ми кукурига сутрин. Днес намерих само перушина от него. Дали е циганин, пор, белка или лисунгер не знам. Знам само че го няма. Само от големите си червени пера дет са му от опашката  ми е оставил...

Дядо Станьо го изслуша внимателно. Не знаеше какво би следвало да  каже в  подобна ситуация и  за това реагира по инстинкт.

           -  Данче, сипи и на мен една сливовица.

           - Дай и на мен още една – допълни поръчката Ценко.

След едноминутно мълчание  в памет на птицата и стабилна  глътка от чашите дядо Станьо каза:

           - Ти  какво сега? За петела ли?

В отговор Цанко за кратко сведе  поглед към своята чаша,  после  бавно я вдигна, въздъхна и протечено, като на погребение занарежда:

           - Ех,  Пейо, Пейооо...кой ще ми пей сутрин сега? А пък колко  ги ядеше точно тия сливи...как ги гълташе само...! А да знайш ква ракия стана от тях! Де го твоя глас сега? ... Е-е-ех Пейо... Пейо-о-о-о...

          За час скърбящия изпи много повече ракия от традиционната си доза и  в крайна сметка надвечер му олекна. Заради панихидата на Пейо обаче, никой повече не иска да играе на табла с Ценко. Особено ако Ценко играе с бѐлите. Предполагам, че е заради големите и пожълтели пулове. В нашата кръчма таблата  е много стара и те  наистина са големи. Както казва дядо Станьо: „Големи и жълти, като чупренски сливи.“