А пък тя нарисува Луна
Той стоеше и пиеше бира,
а една ненапъпила длан,
се опитва любов да намира
в същността на свирепото там.
И делеше света си от нея,
и мълвѐше нестройни слова,
и в очите ѝ спомени креят –
до трупа на въпроса: „Кога?“.
По лицето танцува умора.
На сърцето почиват стрели.
И небето е станало щора,
спотаила чупливи сълзи.
Той стоеше и пиеше бира,
и плетеше мъглява съдба.
Опаковам момента и спирам…
А пък тя нарисува Луна…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
