Диптих
1. Върхът...
От тук започва Пътят на мъжете
и тука се зараждат ветровете...
И тук фактически е Краят на Земята,
над него вече почва необята...
Нагоре са единствено Звездите:
и Времето, Вселената, Мечтите....
2. Есенната птица...
Безмълвни жични петолиния --
осиротели в Есента...
И птиците са си заминали,
та тъжно е без Песента?...
И само Вятърът понякога
подръпне струните от жал
и трепва болка неизплакана
в поля от разтопен метал...
... но там, по жиците позвънващи,
самотна птица се черней,
сама останала и зъзнеща
след веселият полюлей...
По – властна сила от инстинктите
каква ли, задържа я тук?...
И що не отлетя от зимните
веявици и тя на юг?...
... навярно не за вакханалия
останала е в Есента?...
А ти си тръгваш...
– Не позна ли я: Метафората в Любовта?....
13.01.022.
© Коста Качев Всички права запазени