Неписана приказка
през погледа на едно дете
На четири бях. Дали не си измислям?
Възможно да се лъжа. И обратното.
Зовеше ме Небето -
ненаситното -
и молеше да зърна в необята му.
Когато в лятото ни приюти Морето,
без мама бях. Тогава тя бе в София.
И мислех си - дали са птици
Слепите?
Дали душите са изгубили... пантофките?
Че Пепеляшката - остана без обувка...
Сега не може с Принца да танцува...
И като че ли се носят слухове,
че Феята
се скита между урвите!
Че Феята превърнала се в мащеха...
Не искала на Пепеляшка дрехата
да донесе.
И вест дори не пращала!
Дали във пепел търсиме утехата?
Но аз не вярвах. Че я изоставила.
Навярно друга работа е вършила.
Не ми бе ясно.
Ходех върху пясъка
и чаках някой приказката да довърши...
Тогава Тя дойде!
И бе пленителна!
Разказваше,
разказваше за феите...
Разказваше - аз питах - удивително!
И сякаш в сто живота ний живеехме!
Погледнах я.
Навярно няма мащеха,
навярно майка и със нея
дрехи шила е.
Навярно е живяла с ласка бащина.
И сЪлзите сестрите са изтривали...
Попитах я "Къде е твойта майчица?"
И няма да забравя - Тя потрепна,
погледна ме -
във погледа и - чайките...
В очите и - копнежите полепнали.
Въздъхна. Като в приказка незнайна...
"Тя, мойта майка, там е -
на Небето...
В звезда се е превърнала -
сияйна!
В сгъстена светлина
между кометите...
И тя със мен е всяка нощ.Разбираш ли...
Говори ми. И аз на нея - също.
И двете, май, парчетата събираме,
да правим път
от който няма връщане..."
Погледнах я! Ах колко бе красива!
Блестеше като...
приказка неписана!
Душата и пред мене се разкриваше -
от свойта Фея явно бе орисана!
"Сега разбрах - задъхано прошепнах -
Сега разбрах защо си тъй прекрасна!
Защото ти родена си във шепите
на най-красивата звездичка!
И най- ясната!"
Тя също бе звезда
звезда сияйна
В очите и блестеше светлината...
И после ме застигаше по пясъка...
И в морското ме галеше
звездата и!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
