Потокът
Денят тежеше вече от умора...
А някъде далече бе Нощта...
С прибежки бързаше Потокът хора,
за нощен отдих след труда.
Той призори дома си бе оставил...
Без топлинка във брачното легло.
И в Делника се бе заровил,
да носи своето тегло!
© Христо Славов Всички права запазени