Равносметка на признанието
Като погледна назад - след мен остават
две звездочели деца, пътечка от стихове
и недовършена къща, подобна на фар...
На признание, на признание - не се надявам,
ама на никакво...
То, признанието, е за добрите бащи...
А аз - явно добър не бях...
Някога - много отдавна - пеех,
пеех с приятели...
Неуморимо осъмвах - риж като изгрев,
почти не спях...
Не усетих кога и какво, но нещо стана с душата ми -
затвори се във черупката си - като инатест рапан...
Сега тананикам - все по-рядко и все под заплаха,
че някой ще викне да млъкна,
щом съм толкоз фалшив...
Не е до нотите, нотите са брилянтни.
Важно е песента откъде тръгва
и колко - от всички наоколо - имат... уши...
Не искам да поглеждам назад -
все още виждам пътеката...
Крача по стръмното бавно,
но едва ли ще стигна върха.
За там...
За там фаворитите са известни... отдавна.
Не мога да бъда фон на ограничени,
кичозни платна...
Обръщам се все по-често назад...
Прегръщам, целувам когото мога
и продължавам по своя път - накъдето си знам.
Няма признание... признание няма,
но знам, пътят е истински и...
Както мога - ще го вървя...
13.10.2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Чернев Всички права запазени
