Сред глухи порои
Измислих те. Защо ли пак на дребно
сега ще претворяваме мечтите,
загиващи в стакато? Ежедневно
ли ще браним в трепета си дните,
нарамили торби надежда,
изстинали от ъгли и от броня,
отчупили от скъсаната прежда
на немия ни сън, където ровя
понякога. Да търся суеверия,
от упор дето те разсмиват
и трупат тишина. А аз от нея
измислих те. Защо ли искам
да върнеме на слънцето брега,
че нужен е и трябва да е верен.
Ще станем път за малко. И тъга.
Тогава ще сме дъжд. И ще живеем.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Геновева Христова Всички права запазени
