Казват , че това което ни спохожда всекидневно- радостта и скръбта, любовта и раздялата, неуспехите и успехите, е точно толкова, колкото можем да понесем - нито повече , нито по-малко. И изобщо замисляме ли се някога , че фантазиите са по-истински от самата реалност? Нали начинът, по който възприемаме нещата , е нашето отношение към тях. Колко относително и обезкуражаващо звучи всичко това! И на този фон, превърналото се в изход от безизходицата, вглеждане в бъдните дни. Накрая неизбежно разбираме , че това е механична представа за света и неговите метаморфози, защото, оказва се, преживяванията, които ни вълнуват, и изпълват живота ни , поради необясними причини, не са подредени едно след друго , както си представяме. И тогава в противоречие с наученото , се запитваш, дали пространството е триизмерно и дали времето е състояние , а не последователност от случвания? Може би всичко тече едновременно, в някаква единна, гигантска и влудяваща всеобщност, в която се въртим безпаметни в космически казан заедно с облаците изпаряваща се влага, която после ни връхлита, изсипана като внезапен дъжд. Той пък, подхванат от студа , се превръща в сняг, навят на преспи от острия вятър„ Вее ту южняк, ту северняк, избуява трева, после жълто червени килими я застилат, за да нахлуят накрая пак ледът и студът и да заличат всичко. И пак отначало , безброй пъти, кипи ли кипи вселенския кръговрат и ние в него , изгубени човечета в облаците пара.

    Историите на живота се повтарят. Твърди се , че са винаги по-интересни от измислените.Тъкмо обратното. Човек е склонен да си фантазира какви ли не неща и после да ги разказва като преживяни, защото отдавна е разбрал, че хубавата лъжа прави ежедневието приятно и по-лесно. Иначе , подхранваме въображението със страховете си , мнимите намерения, не случените геройства. Мислим дори за себе си от името на друг човек.Сякаш за миг ни е споходил необясним импулс, който не сме могли да овладеем.Сякаш сянката , тъмната страна на душата,неосъзнато са го сторили по неведом начин. Убеден съм , че това , което си струва да направим е да споделим усещанията, тревогите, съмненията, страховете си с духовно близки хора. Ако имаме късмет, може да ни споходи единението , което е повече от любов и приятелство, но озарява малцина, защото е крехко и капризно като доверието.

      Винаги съм си представял, че вселената и необхватността на космоса в тяхната убийствена безбрежност, могат да бъдат нещо съвсем  делнично - небе с правоъгълна форма, което прозорецът ти е изрязал от простора. Кога става спокойно и тихо в душата?Може да се случи, ако внезапна тъмнина потопи всички звуци, образи, случки, на които ние неуморно окачваме етикети за обозначаване на доброто и злото. Това успокоява. Иначе ежедневието ни поднася какво ли не - убиват ни , без да умираме,полудяваме неусетно, без да сме луди,общуваме,без да сме общителни, , заиграваме се понякога на крилете на наивността , без да сме деца. И притиснати от този тих, почти невидим апокалипсис, съвсем забравяме за дъжда, за локвите, за преспите, за умислените върби край реката, за томителните сенки и безпощадните припеци. Тъй ден след ден се износват възприятията за хубост - като обувките, които накрая захвърляме, без да си спомняме за стъпките , оставени от тях.

    Хубаво е да усещаме , че сме малко отместени от света и той от нас, да се изгубваме в аритмиите на ежедневието , да се опитваме да съзерцаваме реалността , а не да сме затънали в нея. Да се прибираме все повече в себе си след пътешествията, авантюрите и приключенията. Да се сбогуваме с целите, желанията и ...с хората, които са ни скъпи„ И така все по-навътре в себе си , останали насаме, както сме били винаги, но понесени от възторзите не сме го осъзнавали.