Очите са ми странно  сухи,

сърцето ми само, уви, бледней,

спомени на жар разтапям,

а оставам и живота да си тлей.

Умирам пак, изгубвам се отново,

на погледа желан му казвам спри,

не търся вече, имам си по много

пробити лодки във вода с мечти.

Нищо няма да се случи вече,

поетът мъртъв е, в мен умря,

себе си започнах да разглеждам,

за да  търся образа ми в личността.

Прочетох много, но е твърде малко,

изстрадвах всичко, ала май не съм,

не знам успях ли да се справя

с живота, който се нарича сън.

Колко хора се залъгват,

а се лутат в своя небосклон

и се движат в себе си разбити

и не чуват песен, само тон.

Видях, че има нещо в мене,

има, но не знам какво,

може да е само пепел,

окрилена с мисъл за добро.

Ще напиша песен за морето,

сам понякога живея там,

ще разкажа на лъжеца битието,

който в края се излъга сам.