* * *
484
0
2
Сълзите ми умират бавно,
солени дири вече не оставят,
очите ми в тъгата се оглеждат,
безкрайни сиви пъзели нареждат.
И мислите, обвити в черен креп,
витаят някак тежки и обрулени,
завръщат се при мен осиротели,
рисувайки картини черно-бели.
Летях, умирах, падах, смеех се
и търсех смисъл в нищото,
в безкрайното мълчание заслушвах се
да уловя оная мисъл неизречена.
Надеждата умира в бяла скръб,
оголена, прокудена, заспива тихо,
и думите, облечени във леден скреж,
висят, трептейки помежду ни.
© Евгения Петкова All rights reserved.
