Под длетото прехвърчат искри,
оживява студеният камък.
Проговаря, извиква, крещи
и разпръсва край себе си пламък.
А Маестрото дъх притаява,
като рожба едничка го милва.
От кръвта си до капка дарява,
вечността, тя навеки ги слива.
След година, след десет, след век,
той, художникът, Горе, ще грее!
А до камъкът стар, ще приседне човек
и Маестрото жив ще е, все, ще живее!
© Хари Спасов All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
