Гледам старите снимки,
превърнали времето в спомен.
Мигове толкова близки,
а всичко е вече различно.
Да върна времето, как искам!
Дала бих всичко!.
Усмивката, ръцете, краката -
много ми липсват!
Всяка есен листата окапват
с надежда, че пак ще поникнат.
Хората със съдбата си
трябва просто да свикнат!
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
