Аутопсия на вятъра
... и кой ще ми помаха, ако не
на детството порасналото лято,
в унил чаир, смутените коне,
от полета на жеравното ято.
И кой ще ми даде в сърцето кът,
(миниатюрна тупкаща вселена)
играта свършва, а сълза без път
от Мъртвото море е по-солена.
... и кой ще каже, че не си личи
как бури в нишките оловни,
държат на мушка сетните лъчи
линеещи до поголовност...
но с пръстите ми облаче преде́́
порой за укротяване на мрака
и в гънката на твоя лъх студен
най-търпеливата любов ме чака!
... и кой от обич е отсякъл дъх
и колко зимни нощи ще му струва.
Защо в зефира чезне твойта плът?
Защото времето не съществува?!
Все някога, защо пък не през май,
навярно с шепот, два, ще ме допишеш
и щом заплаче бялата бреза
ще знаеш, ветре, дишам, още дишам...
© Красимира Чакърова All rights reserved.
