Ave
Нестройни са ми думите. И пак
бележа с изречения вината.
Без отговор, поредното ми „Как?“
зачеркнало е пътя за нататък.
В секунда, приравнена на живот,
прозират изкривените ми стъпки.
Отхапах ли най-грешния си плод?
Отровата по вените ми пъпли,
и с черното от блудната си кръв
самичка се проклинам на бездомност.
А ти – до невъзможност си такъв,
какъвто не забравих да те помня.
Нарекох те Любов. И с имена,
гравирани в мълчание от вятър.
Дочуваш ли, че някъде... една
обречена на смърт те поздравява!
© Петя Павлова All rights reserved.
