Белег от любов
Мария ли? Тя даже не заплака.
Подобно сянката на облак късен,
в окото ѝ заседна като котва –
кръвта му върху рамото на кръста.
Сърцето ѝ изхлипа – птица бяла,
прободена от копие крилато.
И загорча човешката ѝ слабост,
щом силата ѝ женска я предаде.
Прехапала душата си превита –
на болката с изпръхналите устни,
прие да се сбогува с всяка утрин,
в която самотата ще възкръсва.
Но тази първа утрин бе различна –
с две ангелски пера и бяла роба,
невинна и дълбока... като вричане.
И като белег от любов на гроба.
© Христина Мачикян All rights reserved.
