Мария ли? Тя даже не заплака.

Подобно сянката на облак късен,

в окото ѝ заседна като котва –

кръвта му върху рамото на кръста.

Сърцето ѝ изхлипа – птица бяла,

прободена от копие крилато.

И загорча човешката ѝ слабост,

щом силата ѝ женска я предаде.

Прехапала душата си превита –

на болката с изпръхналите устни,

прие да се сбогува с всяка утрин,

в която самотата ще възкръсва.

Но тази първа утрин бе различна –

с две ангелски пера и бяла роба,

невинна и дълбока... като вричане.

И като белег от любов на гроба.