Без заглавие
Натежаха ръцете от сънища с падащи камъни,
а дъждът из земята предълго се мята, валя.
Наводниха се шахтите плувнали в думи за нямане,
като тътен бетонен, гласът ми задави, преля.
Към вратите изгнили се плъзна. Залостиха кръчмите.
Застраховаха времето с десет пияни гърла.
И узряха салкъм по салкъм в мен словата до мъчните.
Самотата си стъквам в пожар или в ат оседлан.
И отглеждам сълза, както коня отглежда си малкото.
И я близвам с език да не падне на нечия длан.
Заприличала сякаш на дан в битието на салдото,
изкривява пространство в зенита на будния сам.
Днес събличат кожусите вълчи - султани на времето,
а петната от смърт по стъклата облизва дъжда.
Отражения нощни. Земята, с мълчание бременна,
ще роди, ако тихо сега ми прошепнеш: „Ела.”
Вдъхновено от колажа на Сенд - "Дамско сърце"
© Силвия Илиева All rights reserved.
