Безкрай
Аз сломих тишината на мрака,
победих и човешкото зло –
и на моята гара ме чака –
възкрасиво, момиче едно.
Залепих на върха ни надежда,
наредих до лицето лице –
любовта към живота се свежда,
като кръв към туптящо сърце.
И изглежда, това е познато
за четящия този куплет…
Редовете ми, приказно ято,
са поели по пътя. Към теб?
Не отивам в очите на дните,
а те търся в небесния вис…
Той, животът, ще бие в гърдите,
и в прощалните думи на лист.
© Димитър Драганов All rights reserved.
