Близо до лудостта
Пред залеза съм просякът дошъл
с отворената длан, за да приеме
последен лъч в живота зъл,
към космоса по него да поеме.
Усещам леден дъх от световете,
безбройните, надвесени над мен...
невидимите чужди звездолети
в спринцовки взели моя земен ген.
Далече ли съм, близо ли, не знам
до крайната и най-незнайна гара.
Душата е неземният гердан -
след времето изтекло той догаря.
И нямам близки в този сетен миг,
забравил съм и името си даже,
любимата и тъжния й лик...
Безликото превръща ме в прокажен.
Потръпвам в паяжина вплел
вързопчето със своите надежди.
И чувствам паяка от черния тунел
как атомите ми с очи разглежда.
© Младен Мисана All rights reserved.
