Болното от лудост постоянство
И все по-често слънцето мълчи
в небето, остаряло помежду ни,
а облаче с разнежени очи
измисля захаросаните думи.
Дърветата танцуват две по две
и бързата рекичка им подвиква.
Кълве трошици тихото врабче.
Признанията дращят под езика.
Кокичета в душицата тежат
на пролетни напъпили пиянства.
Зелено в неотъпкания път
е болното от лудост постоянство.
Вземи го и не бягай настрани,
щом дяволите могат да се смеят,
един живот по право ни дължи
големите мечти да оцелеят.
Ще стигнем, без да знаем докъде.
Сълза в очите няма да запари.
Сърцето ни се дава да боде,
а обич е отровата
и цяр е!
