До бука в есенната дреха,
на коренището в пръстта,
минава границата реха
между живота и смъртта.
С години вятър, дъжд изнасят
земя под ствола ù – до крен,
но тя изправя се и сраства
с оголения, мек терен.
И ние тъй: ако дължим ù
живота си на тази пръст,
орем и сеем, дом градим и
на рамо носим своя кръст,
ако дълбоко в нас запазим
за род, родина – спомен свеж,
ще бъдем като бука – тази –
изправени и с твърд вървеж.
© Иван Христов All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
