Бяло
Ще яхна бялата си шия.
Дано не ме споходи старостта.
И да ме отърве от тия.
Безумия.
Откъснати цветя.
Ще кацна с бялата си рокля.
На някой вечен кръстопът.
Ще я придипля настрани разперена.
Та птиците за нея да ме уловят.
Ще ме повдигнат мене, босата.
Над всичките суетни нищета.
И ще се смея в бялото окъпана.
На облаците в бялата мъгла.
Ще взема бялото от хората.
Ще го рисувам в моята глава.
Така че само стих – наопаки.
Напук на всичкото.
Да има смисъл от това.
© Велина Караиванова All rights reserved.
стихото ти е много близо до мен и много ми хареса, метафоричен и много женски... много 
