Вярата
Влязох в църква на пръсти с надежда и страх,
тишината обгърна ме с плаща си.
С изкупителна свещ до олтара се спрях.
но помага ли тя при нещастие?!
С цвят на восък жена се стопяваше там,
впила пръсти в молитвеник трескаво,
в кръстопътя неделен, оттатък света,
свойте мнителни делници сресваше.
Мъченически виеше длани, без глас,
(черна кърпа бе нейно разпятие)
да издигне пилон до блажената паст,
но се срути на пода... Проклятие!
С незапалена свещ в смут пред нея стоях,
като пясък пустинен очите ѝ...
Само залез кървящ се притури към тях...
Проговори без дъх. Окопити се:
– Щом потънеш, познаваш и спектъра цял
на дълбоките чувства, и разума.
Имаш ложа на дъното, вяра и сал,
да изплуваш с платната си срязани.
© Мая Нарлиева All rights reserved.
