На твоя гроб с  роза черна аз пристигам,

но все спомени теглят ме назад,

да галя пръст кална вместо с тебе да заспивам,

да бъда лебед самотен, с ледена душа.

Приседнала на ледения камък-очернена,

тихичко прикривам следите от сълзи,

а розата черна до мене кротичко сивее,

а дъждът не спира да вали.

И дъждът дано никога не спира,

да скрие капките сълзи

и спомените стари да изтрие,

а лебедът самотен не спира да тъжи.

И розата черна увехнала от време,

сухите бодли  в душата пак кървят

и сълзи дебнат дълго време,

и в душата на лебеда летят

И когато след време на гроба ти аз пристигна,

да пристигна с една  бяла роза в ръка,

ще живея и ще дишам аз за тебе,

ще съм лебеда на твоята душа!