Четири очи
Четири очи...
Светът ли в тях ще замълчи?
Денят блести. Къде си ти?
Донесох пролетно ухание.
Нима си бледо ожидание?
Нощта изтри следите твои,
а зад стените на покоя –
през месец май, за две тела,
безкрайно млади и зелени,
свалени в плен на голота,
е Миг, Вселена –
любовта...
От нея ражда се дете –
то своя първи дъх поема
и пада в бурното море
на ускореното ни време,
където всеки слънчев лъч
и всяка утринна милувка
посичат нейде сива жлъч
и тичат с летните обувки.
Не се събличай, а ме обичай!
Това е проста математика...
Ще дойдат гости за вечеря?
Каква служебна проблематика!
Ще те намеря сред пустиня
и ще целуна сухи устни...
Не ме напускай ти, богиньо!
Не мога сам да продължа...
На теб дължа това, че вече
не се страхувам да греша –
и под дъжда вървя, облечен
в елечето на
смелостта...
© Димитър Драганов All rights reserved.
