Днеска беше тъй, а утре...
Слънцето в очите ми се спря,
пламенно зениците целуна,
зарадва се сърцето ми, замря,
в омаята на слънчевата лудост.
Душата ми намери си крила
и политна някъде в простора.
Ах! Колко ефирна беше тя,
нечувстваща болка, ни умора!
Ще се върне в старото ми тяло
и всяка клетка ще съживи,
за да започнем с нея отначало
и нов живот да съградим.
Ще бъде тихо и просторно
без мрачните сенки на смъртта,
нощта ще прелива в утро
пленено от вълшебна звезда…
Днеска беше тъй, а утре, не зная,
за края си, не искам да знам,
животът е бряг, на който двама
оставят завинаги белег познат!
© Миночка Митева All rights reserved.
