Добър вечер, чудачке!
Този вятър побъркан отвя ги далече, далече,
всички черни тъги, дето толкова дни ме гнетят.
И съм същото рошаво, щуро, щастливо човече,
и фенерче светулково нося по тъмния път.
И изгрява Луната – така закопняла да свети,
по небето вечерно посипва звездици - брокат.
По косите ми пръсва стотици искрящи пайети:
— "Добър вечер, чудачке! И совите вече не спят."
Тихо котката нишки изприда от лунната прежда,
а в главата ми бръмбари шумно се готвят за бал.
Спи светът уморен, аз в стиха си деня му отглеждам,
по-красив и добър... Като мойта душа засиял.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
