Додето ни има
ДОДЕТО НИ ИМА
На приятелите ми Енчо и Сашо
Колко време вървим и вървим –
не остана пътека пред мене.
И са белите пътища дим –
извървени до край, извървени...
Колко нещо е вече зад нас –
кратък миг от живота огромен,
но в живота ни – звездният час,
изживян до трошица, до спомен.
Колко малко белее напред
и се губи в сребристата есен –
още стих, още само куплет
или припев от глъхнеща песен.
И какво?
Да се спрем сред мига?
Да живеем със спомени сини?
Или, вече до пояс в снега,
да попеем “Години, години...”?
Нека спрем под небесния свод,
сред студа на Голямата зима,
да се чукнем с по чаша живот
и – до дъно!
Додето ни има!
На приятелите ми Енчо и Сашо
Колко време вървим и вървим –
не остана пътека пред мене.
И са белите пътища дим –
извървени до край, извървени...
Колко нещо е вече зад нас –
кратък миг от живота огромен,
но в живота ни – звездният час,
изживян до трошица, до спомен.
Колко малко белее напред
и се губи в сребристата есен –
още стих, още само куплет
или припев от глъхнеща песен.
И какво?
Да се спрем сред мига?
Да живеем със спомени сини?
Или, вече до пояс в снега,
да попеем “Години, години...”?
Нека спрем под небесния свод,
сред студа на Голямата зима,
да се чукнем с по чаша живот
и – до дъно!
Додето ни има!
© Валентин Чернев All rights reserved.
!!*