Мярка за есен
Срещам дните под върбов клонак
и съм своята мярка за есен.
Спя в мъгливия нощен каймак —
да ме видиш е толкова лесно!
Сред полето — следи от вълче,
припознало очите си в мене.
Виждам време, което тече,
и небе с гръмотевични вени.
Ще остана, защото е дом
всеки стрък подранило кокиче.
Изоставам посоките, щом
дъждовете познавам отлично.
Моя тиха посестрима тук
е луната сред празни дървета.
Страшно бледи, без чувства, без звук —
като призрачни фарове светим.
Този стих пътеводно мълчи.
Ставам мярка за всяка стихия —
рана, жлъч, две зелени очи.
И с луната към нищото вием.
---
© Станислава All rights reserved.
