Върбóви клонки вятърът плете,
да хване сън – с опашка, от хвърчило.
Такъв е – малко, палаво дете,
дъгата, под ресниците си скрило.
С разрошени тополи да брои,
едно, две, три и бързо да се крие.
От мрак, да се люлее, до зори,
на люлките, край старата джамия.
Да литне, със крила от стар афиш,
да си открадне шапка от пазача,
на лунапарка тих, докато спиш
и с котетата в парка, да подскача. ...